Емилио Салгари - Последните дни на Картаген

— Не признавам това. Остави Ваал-Молох сам да докаже правата си. Но той мълчи.

— Светотатец! Не знаеш ли, че оскърбеното божество никога не забравя.

— Това знаеш ти — каза воинът с иронична усмивка. — Нека Ваал-Молох ме изгори… ако може.

Нямата, изплашена и слисана тълпа затаи дъх. Никога досега не бе и се случвало да чува подобни думи. Те всяваха ужас и внушаваха страх. А воинът с блестящи одежди и грозно святкащ меч спокойно стоеше пред страшния, но сякаш безсилен сега бронзов Молох. Самата му поза излъчваше дързост и предизвикателство към Молох — отмъстителното, кръвожадно и безпощадно божество на древните финикийци и картагенци.

Пред Ваал и неговото могъщество трепереха всички в Картаген, дори членовете на Върховния съвет. А воинът стоеше и се надсмиваше над Ваал. И Ваал мълчеше, сякаш изплашен от дръзкия вик, който за пръв път през хилядолетното му съществуване се осмеляваше да му отправи човек.

Миг и с бърз удар воинът повали на земята вкопчилия се в ръката на девойката жрец, после извика със силен глас: „Другари, спомнете си как римляните при Канна разпъдиха нашите бойни слонове. Направете го за една невинна.“ Придружаващите го войници се хвърлиха напред и изсипаха върху главите на събраните слонове дъжд от факли.

Дебелокожите животни се дръпнаха назад, втурнаха се през гъстата тълпа от човешки тела и се разпръснаха във всички посоки. Хората, тъпкани, мачкани и блъскани, също побягнаха и скоро площадът опустя.

Заграден от другарите си, воинът поддържаше тялото на девойката.

— Това си ти, Хирам? — попита плахо тя.

— Шт! Мълчи! Не произнасяй това име. Аз съм умрял за всички … дори за родината си — и в гласа му прозвучаха тъга и горест. После, като забеляза плачещите около него деца, определени за жертви, ласкаво им каза: — Спасявайте се, малките ми. Вървете си по домовете. За днес Молох е сит.

Децата бързо се разбягаха.

Току-що описаната сцена се разигра за миг. Огромната тълпа сякаш бе пометена от ураган. Заедно с нея изчезнаха и пазителите на реда, и храмовите прислужници, и войниците.

Нищо не пречеше вече на отстъплението на Хирам. Заедно с другарите си и спасената девойка той излезе на една пуста улица: вълната от хора се беше оттекла на обратната страна.

— О! Благодаря ти! Ти ме спаси! — прошепна Фулвия.

— Аз само изпълних дълга си към теб — отговори Хирам. — Някога и ти направи същото, макар че ти бях враг.

— Ти си враг на римляните, а аз не съм римлянка, аз съм етруска.

— То е почти същото. А сега да бързаме, защото хванат ли ни, няма да има пощада… Знаеш как постъпиха с Атилия Регула и другарите му, които съдбата даде в наши ръце; още живи им одраха кожата. Тези ужасни трофеи сега висят в нашия храм.

Тялото на девойката нервно потрепера.

— Хайде, по-скоро! Не трябва да губим нито минута. Добре че никой не ме позна и ще можем да разчитаме на убежище.

Но Фулвия се безпокоеше за нещо.

— Успокой се. Още никой не ни гони — обърна се към нея Хирам.

— Страхувам се от Фегор — прошепна Фулвия с треперещ глас.

— Защо се боиш от него? Ако ни се изпречи на пътя, ще направи една студена баня в морето.

— Ти не можеш да го хванеш! — изплашено забеляза девойката. — Хитър е като змия и лош като грък. Но може би нищо не е узнал.

— Да вървим.

През тъмните и безлюдни улици бегълците скоро стигнаха до градската стена и морския бряг. От двете страни на масивната врата пазеха стражи. Хирам пусна в ръката на един от тях няколко златни монети и разрешението за минаване беше дадено.

Пет минути по-късно те вече стояха на палубата, на малкото, но здраво и бързо Хирамово корабче. Това беше така наречената „имиола“, с гребци и платна, високо кормило и обкована с бронз носова част.

Веднага поставиха няколко стражи. Хирам попита дошлия при него висок и мускулест момък, който беше едновременно и кормчия, и надзирател на гребците, има ли нещо ново.

— Не, господарю, няма нищо — отвърна кормчията. На бледата и неясна светлина на лампата Фулвия забеляза как лицето на спасителя й се промени.

— Нищо! Нищо! — прошепна той тихо. — Може ли да бъде? Какво се е случило? Защо не пристигат вести? Акка! — довърши високо той.

На повикването бързо се отзова един млад войник.

— Дали не си направил някаква грешка при изпълнението на поръката, Акка?

— О, не, господарю. Предадох със собствените си ръце нашия пратеник на робинята и тя ми даде нейния.