Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Минавахме от гъстак на гъстак и след около половин километър, все така водени от виковете, които не спираха нито за миг, на една полянка се оказвахме пред малка група негри, въоръжени с дълги копия и бойни секири. Изглежда, че бяха в засада.

Щом ни видяха, скочиха на крака. Един от тях тръгна към нас, като ни направи приятелски знак, сякаш искаше да ни увери, че няма от какво да се боим. Ако се съди по дрехите, които носеше, този негър трябва да беше вожд на племето. Както всички малки южноафрикански владетели, които имат манията да подражават маймунски на белите хора, тази важна личност носеше на главата си някаква стара баретка на морски офицер с разкъсани вече златисти ширити и цял букет от щраусови пера отгоре. Тялото си бе вмъкнал в дълго палто с червени дантелени украси, бивша ливрея на някой кочияш, стигнала кой знае по какви чудни пътища и след какви необикновени приключения до този далечен африкански кът. Краката си бе скрил в неузнаваеми вече моряшки панталони в плачевно състояние, непозволяващи да се открие какъв цвят са имали преди, тъй като бяха потънали в мазнини, кръв и засъхнала кал.

Не му липсваха и ботуши. Негово негърско величество обаче, вместо да ги обуе, ги беше окачил на пояса си. Аз тръгнах към него и го поздравих, като снех шапка.

Той отвърна на поздрава ми, като завъртя във въздуха една голяма палка от голям тъпан, с посребрена метална топка на върха, а после каза на кафърски език, който аз познавах твърде добре:

— Добре дошли, бели хора. Катико е щастлив, че ви вижда и може да ви покани в селото си.

— Благодаря, вожде — отговорих аз, едва сдържайки смеха си пред тази карикатура. — Много ни е приятно да приемем гостоприемството, което ни предлагаш, още повече че сме доста уморени и гладни.

— Ако искате, още сега ще ви отведем в селото ми, но ще ми бъде неприятно, ако белите хора не вземат участие в нашия голям лов.

— Твоите хора на лов ли са?

— От снощи е готов капанът и сега подкарват животните към него.

— Ние няма да пропуснем това зрелище — казах аз. — Приятелите ми никога не са виждали лов с капан.

— Нека белите хора ме следват. Пушките им могат да ни бъдат полезни, когато дойде моментът да се бие дивечът. Тази вечер ще имаме изобилен лов.

Направи знак и му донесоха една кратуна, пълна с бира от ферментирало сорго 4 4 Вид просо. — Бел.прев. . После всички потеглихме през гората, която кънтеше от остри, бързо приближаващи се викове.

Големият лов бе започнал и цялото племе, разделено на две части — едната в гората, а другата в тревистата равнина, която се простираше оттатък хълмищата, — напредваше и затягаше кръга, за да принуди дивите животни да се хвърлят в капана.

Докато виковете все повече и повече се усилваха, вождът и свитата му ни преведоха през пътеката и скоро пред очите на изумените ми приятели се показаха първите огради на грамадния капан. Да ви обясня с няколко думи в какво се състои този капан, който кафрите и бекуаните от Южна Африка често употребяват, за да си набавят дивеч в изобилие и без да се излагат на големи опасности.

Представете си две огради, направени от двуметрови колове, много здраво забити в земята и свързани помежду си с лиани.

Тези огради, всяка от която е дълга по три-четири километра, се простират без никаква цепнатина през цялата равнина, образувайки едно грамадно V, отворът на което е равен на дължината на едната страна.

Тези две полегати линии, вместо да се съединят напълно, когато стигнат до края на ъгъла, се продължават успоредно и образуват един здраво заграден път, дълъг шестдесет-седемдесет метра и широк към двадесет. На края на този път се намира една яма, която има около двеста квадратни метра площ и четири метра дълбочина. По краищата на ямата са препречени дървесни стебла. Те образуват над оградите издадена напред издигнатина, чието разположение прави невъзможен всякакъв опит за изплъзване. Най-после един пласт тръстики, покрити с трева и листа, покрива отвора, в който неминуемо ще се спуснат животните, които поемат пътя между двете огради.

Ловците се събират колкото се може повече и се отправят на пет-шест километра далече от краищата на двете огради, като образуват грамаден полукръг. После напредват бавно към отвора на оградите и непрекъснато надават бесни викове. Животните, изплашени от виковете и от ударите на копията, които се сипят върху тях, не си правят труд да; пробият тяхната редица. Бягат, без да мислят, право към капана, навлизат между двете полегати огради и само от време на време се опитват да се обърнат назад, виждайки, че става твърде тясно. Но вече е много късно. Тук има скрити ловци, те стават и изведнъж като орда демони размахват копия, бият напосоки животинската маса, а тя, изплашена и невиждаща друг изход, се хвърля в тясната пътека, която води към ямата.