Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

От два дни вървяхме през тези местности. Те ставаха все по-пусти и по-пусти. Сутринта на третия ден, тъкмо когато поемахме отново, Умбопа се приближи към мен с тайнствен вид.

— Какво искаш? — го попитах.

— Господарю, може да падне богата закуска — ми отговори той.

— Да не си видял антилопи?

— Не, господарю, открих стадо зебри.

— Къде е?

— Пасе ей в онази горичка.

— Не ги ли пази някоя жирафа?

— Не. И тъкмо затова дойдох да те предупредя. Ако дойдеш, ще ги изненадаме и ще ударим някоя.

Съобщих на приятелите си това и веднага се отправихме нататък, следвани от Венговел и водени от Умбопа.

Минахме вдясно от едно поточе и се насочихме към горичката, която ни бе посочил негърът. Но щом стигнахме там, забелязахме, че зебрите вече се бяха отдалечили към гористите хълмове, които се издигаха на половин километър пред нас.

— Ще ги гоним — каза решително господин Фалконе.

— Разбира се — отвърнах аз. — Сигурно освен зебри там има и други животни.

— Чудесно! — възкликна Гуд. — Ще падне богат лов.

— Обаче трябва да бъдете благоразумни и винаги да се държите срещу вятъра, ако не искате дивечът да избяга и да останем с празни уста.

Напредвахме предпазливо, като се прикривахме зад гъстите храсти. След половин час стигнахме върха на един хълм.

Нищо не би могло да предаде гледката, която се откри пред очите ни. Гъста зелена трева се разстилаше надлъж и нашир, а сред нея се разхождаха зебри, жирафи и биволи. Малки поточета извиваха като змийчета през високата трева и я поддържаха свежа и буйна. По-нататък шумяха гъсти горички, в които още не бе стъпвал бял човек. Антилопите ни погледнаха любопитно и офейкаха с пъргавите си крака. Тук-таме се изправяше по някоя голяма черна змия, тъкмо по средата на пътеката, за голям ужас на нашите негри, които вървяха боси.

Африканските животни се плашат лесно. Много е трудно да се приближиш до тях. Обикновено трябва да се напредва пълзешком, а животното винаги избягва на толкова голямо разстояние, че трябва да имаш отлична пушка и съвсем сигурно око, за да можеш да го повалиш с един куршум.

За да увеличим изгледите за успех, ние се разделихме на две: генуезецът и Гуд поеха вдясно, а аз ги последвах малко след това почти в същата посока, като уговорихме да се срещнем в подножието на планината Пагари.

— Не се отклонявайте много — каза Умбопа, който остана при мен. — Тази страна е опасна. Пълна е с крадци и разбойници, които вдъхват ужас сред местното население.

Но аз не мислех нито за злосторниците, нито за местното население, нито за самия негър. Струваше ми се, че съм на царски лов сред вълшебен парк — толкова прекрасна, бляскава и богата беше гледката. Пребродих горичките, които се намираха наоколо, и при всяка гънка на почвата пред нас се раздвижваха стада животни и бягаха през вълнистата зеленина. Аз се движех безшумно и често пълзях на големи разстояния, за да се доближа до някое от тях.

Наоколо нито едно село, нито едно човешко същество. Безкрайно, непознато пространство, сякаш кътче от земния рай.

По едно време отдясно се чу сигналът на генуезеца и Гуд. Аз се запътих нататък и ги намерих на края на горичката.

— Ще трябва нашите хора да заобиколят онова голямо стадо зебри — каза генуезецът. — А ние в това време да слезем надолу.

Той посочи с ръка едно почти изсъхнало езерце, около което се виждаха множество пресни следи. Това показваше, че животните прекарваха там любимите си часове.

Умбопа заобиколи горичката и се насочи към края на полянката. По нея се движеха черни точки, представляващи стада от животни, които се забавляваха. Аз, генуезецът и Гуд навлязохме в горичката с пълни пушки. Без да проговорим дума, почти цял час ние чакахме въздействието, което приближаването на нашите негри трябваше да произведе върху животните.

Предвижданията ни бяха точни. Една жирафа, пазачка на великолепно стадо зебри, първа подуши опасността, която заплашваше другарките й. Щом забеляза нашите негри на края на горичката, тя побягна с лек тръс към източния край, където се намирахме ние.

Аз имах вече твърде голям опит в африканския лов, за да се оставя да бъда изненадан от зрителната измама. И въпреки изкушението, от което сърцето ми тупаше усилено, не стрелях веднага.

И добре сторих. Животното се намираше твърде далеч от обсега на оръжието ми, макар и да изглеждаше съвсем близо.

Като сметна, че е изчезнала всякаква опасност, стадото с весело подскачане потегли към езерцето. Гледката беше чудесна: сякаш бойни коне с развяна на вятъра грива и пръхтящи ноздри, красивите зебри люшкаха изящните си гърбове и подскачаха сред тревата с тънките си крака, като си играеха, подобно на ученици през междучасие. Малко по-нататък, спряла до едно дърво, жирафата неспокойно дъвчеше зелени листа.