Владимир Свинтила - Идеята за равенство сред българите

За какво собствено сочи това неразвитие? Само едно: отсъствието на модерен личностен тип или в последна сметка, отсъствието на личност. Войната срещу личността е обезпечена. И стопанските, и т.нар. културно-просветни организации, като се почне с туризма и се свърши с въздържателните дружества, това са крепостите на уеднаквения човек. Няма да кажа, че това е еднолинейният човек на Маркузе, това е една друга, модерна глава. Но това е човекът, който е приел, че излизането над определено ниво е престъпление.

Тази ситуация естествено се изразява, както вече казахме, в отсъствието на реализирани индивиди в различните сфери на живота. В съвременността има една теория в политическата икономия — за създаване на големи стойности в късо време. Примерно един Пабло Пикасо за един следобед създава една картина, която струва 40,000 долара, реално, той винаги може да я продаде и най-често я продава. Тези пари влизат не в неговия джоб, те влизат във Франция, защото представляват един трансфер на долари от Америка или от Англия. Той може да ги похарчи във Франция или извън Франция, но те вече са част от френския БВП. Голямото модерно богатство идва от патентите и авторското право. Тези работи в българския живот липсват. Ние имаме техника, но нека не се заблуждаваме. Когато стана в 1947 г. национализацията, бяха изготвени каталози на национализираните машини се разбра, че има само една модерна фабрика: „Фортуна“, с машини от 30-те години. Всичко останало е с машини от 1905 г. и по-рано. В голямата печатница на в-к „Труд“ аз самият съм видял 3–4 наборни машини с дата 1870 г. Нашата техника е псевдотехника. Разработките на нашите мини са на ниво 1905 г. и в настоящия момент. Работил съм в мина, по силата на обстоятелствата, като лагерист, знам добре минното дело. Например нашите влакови мотриси в 60-те г. някъде бяха подменени с дизелови, защото всички локомотиви бяха минали с 25 години средно пределната гаранция. Но средният режим на един дизелов локомотив е 160 км/ч. Ние нямаме релсов път в страната за 160 км/ч. Значи тези машини работят на един нисък режим, 60–70 км/ч, който в програмата на машината е предвиден само за почване на движението и за спиране на гара. Той не е режим за постоянна употреба и става така, че машината работи с едно недопустимо напрежение и се износва в едно много късо време. Така че, дори присъствието на дизелови мотриси, с които изглежда че е влязла модерността в България, е илюзия. Когато през 80-те години правеха дискови запаметяващи устройства, с които много се хвалеха, те се произвеждаха в ДЗУ Стара Загора, а летището, от което се натоварваха за износ, бе в Казанлък. От Стара Загора до Казанлък пътят беше от павета. В това движение тези устройства напълно се разстройваха и от износ се връщаха като негодни, за вторични суровини. Цивилизация, техническа култура не се прави по островитянски път. Това са и смешните истории за руската техническа култура, понеже имали военна техника. Той на война като прекара компютъра през вибрация, и от него нищо не остава. Цивилизацията е само система. Ето това нещо в българския живот не може да стане, не е възможно да се повдигне стандартът. За да се повдигне стандартът, трябва да има не дизелови машини, а трябва да се поправят профилите на жп линиите. Това не е стопански възможно за България. Вижте огромните усилия в постройките на магистралите. Дори магистралата „Хемус“, която беше финансирана от Русия, защото целта й е прекарване на руски войски от Варна до София за 4 часа, тя е стратегическа, дори нея не можаха да направят. Нашите планински терени са трудни, това е безспорно, но има и друго — в такава обстановка не се действува по този начин. А за да се действува наистина на съвременно ниво, за това са необходими подготвени хора. А българската маса води борба против всеки, който иска да се подготви. Тя не е индиферентна. Както овчаря с тоягата, който дебне лалугера, най-бързото животно — тоя овчарски навик е пренесен и в гражданския строй, тук няма какво да си правим илюзии.

И тъй, България залага на простия продукт, вместо на интелектуалния. И залага на простия продукт, защото е годна за него, защото е отрекла високата субектност и следователно е отрекла високия продукт. При това върху същата тази общност се извършва един натиск от международен характер — стопански, икономически, културен. Защото цялата тази ситуация има за рамка последиците от века на просветителството. Векът на просветителството, както и да го съдим, има едно несъмнено достойнство — разпространението на научните знания, което никой преди това не е правил. Ясно е, че за просветителството това разпространение на научните знания е форма на борба срещу Църквата. Независимо от всичко, това е едно разпространение на обективни данни. Един директен приемник на просветителството в това отношение е позитивизмът, който в своята пропаганда вкарва науката в училищата и университетите, прави я методика, система, прави я мироглед. Но едното и другото представляват, независимо от всичко, форми на интелектуализация на живота. Този български динамически консерватизъм е поместен парадоксално в един друг, динамично прогресистки устроен свят, в който вече нищо не е вечно, по-точно не е трайно, по-точно всичко се трансформира. Изменят се понятия, разбирания, философски мирогледи, разбиват се най-стабилни, траяли хилядолетия, представи.