Владимир Свинтила - Идеята за равенство сред българите

За да бъде запазено неразвитието като начин на живот въпреки модерните тенденции, то бива представено като „традиция“. Това е една традиция, която не е изяснена, не е анализирана и която главно се явява като навиковост. Просто един социален навик. Тази навикова среда, псевдо-традиционна, тя в ония години има и съзнанието за това, че навикът е основното при нея. И не търси други обяснения. Специално след Балканската и след Първата световна война този навик е обществен, той тържествува, за него се правят декларации навсякъде и във всичко. Върху навиците, тъй като тази навиковост е станала принцип на живот, много се говореше и се разсъждаваше, разбира се, не в рационален и в културен аспект. От човека в тази епоха се изискваше изключително, ако не и единствено, да си създаде здрави навици. Индивидът беше ценен главно по това, какви навици има. В училищата и навсякъде се проповядваха навици и из гимназиите летеше едно вихрено слово: „навикът е втора природа“. Трябва да кажа, че в това виждане навикът не само беше втора природа, а целта на тази втора природа беше да измести първата. Направо тази втора, навикова природа беше в жестока война с естествено възникващия социален човек.

Тази навиковост имаше много дълбоки сетнини във всички области на живота. Тя продължава и днес, макар по-воалирано, да действува. Неразвитието като част от навика в тази система се изразява в това (ще се обърнем пак към просветната система като най-показателна): в 30-те и 40-те години, дори и в 50-те, в българските училища в часовете по география се даваше едно описание на Африка такава, каквато е била към 1830–1840 г. В българските географски учебници все още имаше разкази за това, как в Южна Африка жената на един пастор вечерта, като иска да въведе децата в спалнята, намира две огромни отровни змии в леглата. Когато след 1956 г. беше вече възможно да дойде и някаква картинна информация отвън, в България бяха удивени от голямото развитие на модерната архитектура в Африка. В географските уроци за Европа: все още се разказваше за прохода Сен Бернар, как санбернарските кучета с бъчонки ром на врата скитат по заснежения сенбернарски проход и спасяват умиращите от замръзване като им предоставят ром за пиене. По това време под Алпите вече са прокарани тунели, по които при тогавашните възможности колите се движат със 110–120 км/ч. Все още беше много актуална картината на Америка, тъй както е нарисувана от Майн Рид и дори 30-те години беше периодът на най-голямото разпространение на Майн Рид в България, тогава се извършиха и най-големите му преводи и някъде след Втората световна война с удивление се разбра, че по Мисисипи не пътуват вече с такива стари параходи с парни котли и че няма скитащи индианци. Това неразвитие го имаше и във физиката. До 1950 г. в българските училища се преподаваше неразложимият атом, даже след Хирошима и Нагазаки.

Тази навиковост беше ужасна в гражданския живот. Примерно не разбираха, защо трябва да има нови, модерни локомотиви, с по-голяма теглова мощ и с по-голяма скорост. Смятаха това, както се изразяваха тогава, за „изгъзица“ на буржоазията, която непрекъснато се чуди какво да прави. С много голямо удивление се посрещаше фактът, че самолетите всяка година увеличаваха средно със 100 км/ч скоростта си и от друга страна увеличаваха подемната си възможност годишно със стотина килограма. Тази навиковост се изразяваше и в един особен манталитет: че видите ли, фактически развитието е постигнало своите цели, това е вече една осъществена цивилизация и няма какво да се прави отвъд това, което е станало. Това се считаше като нереално и непотребно. Това е един свят, който вече е възприел принципите на модерния живот, асимилирал ги е, реализирал ги е материално в собственото си битие: ето ви училища, ето ви болници, ето ви фармация. Отвъд тази преграда няма какво повече да се търси.

Около този манталитет, който е много сериозна пречка в българския обществен живот, не са ставали разговори и той не е бил подлаган на критика. В епохата съществуваше една голяма аудитория в т.нар. читалища, които вече нямаха нищо общо с възрожденската институция. След Първата световна война те са вече място за политическите организации, за тяхното прикрито съществуване и чисто политически борби. Пред тази огромна по същество аудитория шествуваха т.нар. сказчици, които изнасяха някакъв вид беседи с просветен характер. В тези сказчици имаше непрекъснато една много актуална тема, примерно в такива сказки се разглеждаха проблеми като книгата на Шпенглер „Залезът на запада“ или Айнщайн, „Теория на относителността“. Или каквото и да било, което има някакви признаци за модерност. Големият проблем е, че в тези сказки най-безотговорно се нападаха и оплюваха всички модерни тенденции, като в българина се лелееше идеята за пълната и вечната победа на традиционното, не само в областта на изкуството, а в областта на живота, на бита. Удобното на тези т.нар. сказки беше следното: те никога не се документираха, не се излагаха писмено. За тях в съвременността буквално няма и следи, освен промъкнали се във вестниците случайни съобщения, че д-р Асен Златаров е нападнал книгата на Шпенглер в Стара Загора в една бурна сказка и я е опровергал. Или че Димитър Михалчев е поставил под съмнение теорията на относителността… Тази псевдо-традиционна общност има самомнение, че е успяла да постигне границите на културата, на историческото ставане; една част от т.нар. интелигенция имаше задача да ласкае това убеждение. В тези т.нар. лекции, беседи, обезателно и непременно се ласкаеше слушателят, като се заявяваше, че народът знае най-добре, че той е, който ще реши, че Западът глупее…