Владимир Свинтила - Идеята за равенство сред българите

Тези монополи са същинската организация на тази псевдонародност, за която говорим. В синтеза си с администрацията тя образува в себе си цялата видимост на общественост. По същество общественост тя не е! Но има и видимостта, и функциите на обществеността. Това псевдообщество не поражда нищо. Конституират се форми на колективно живеене, всички от архаичен тип, но които са обезпечени стопански и които, от друга страна, като че имат хуманен вид, едва ли не комунистичен, защото спасяват дребните съществувания от глад, от унищожение, от катаклизми. Дават една сигурност в живота на социалността. Един човек, който няма елементарното разширено възпроизводство на село, той си знае — като си свие нуждите, той си ги посреща. Нуждите са нещо духовно, те са нещо психологическо. Но вечното българско спасение, вечното оцеляване е в орязването на всички духовни нужди. И в името на оцеляването не само можеш, но си и длъжен да ги орежеш. Оттук нататък ти и ще се наядеш, и ще се наспиш. И ще имаш възможност и да се напиеш. Това скотство не може да бъде основа за никаква култура.

При цялата тази смяна, която става и не може да не стане — това е световна тенденция, световният пазар решава нещата, той осъжда на смърт всъщност, той е единственият регулатор, който съществува — всички тия смешни български истории отиват на майната си. Но сега ние живеем в пълното разпадане на тези институции и свързаните с тях нрави. Този период не може да няма катастрофичен характер. Защото независимо от това, че се унищожава нещо безкрайно негативно, все пак се унищожава нещо обществено. То е било негативно, но все пак е свързвало много хора. Нова институция, която да обвързва хората едни с други, не съществува. Това е тайната на БКП, на БСП, на тяхното спояване, на тяхната организация. Това са последните ариергардни боеве на един такъв анахроничен егалитаризъм. На този егалитаризъм, разбира се, са пети песни и химни, той е украсяван с цветя, с пера. Стана ясно, че той създава бедни стопански структури. И вижте сега обратното на марксизма: всички стопански структури са плод на един манталитет. А не манталитетът е плод на структурите. Манталитетът ги създава.

Всички тези стопански структури не могат да не бъдат разрушени. Но други структури в България няма. Те получиха един идеологически израз: бяха социализирани. Всички тия медузи. Комунизмът в България завари от цар Борис III цялата система, включително със чиновниците, с конформистите и пр. Сега се образува едно велико затруднение пред българина: той трябва да приеме личността си, личностния си вид. Той трябва да приеме собствените си възможности.

Така се изгражда вече една строго завършена система. Но тази система не може стопански да еволюира. Тя несъмнено търпи през Възраждането едно голямо развитие, то се състои в разширено възпроизводство, в завземането на нови пазари, в намеса вече на световния пазар: от Лайпциг и Виена до Измир и Кайро, а също и в Делхи и в далечната Адис Абеба, да не говорим за Багдад и Иран, това е една голяма дифузия. Но тая намеса в туй, което днес бихме нарекли световна търговия, е и привилегия, и задължение. Защото там трябва да участвуваш на нивото на неумолимата конкуренция. Точно това българският продукт не е могъл да направи никога. Стигаме до един абсурд, който никой историк на нашето стопанство не се е опитал да обясни: не се подобрява качеството на продукта. Примерно абите и шаяците от 1820 г. са същите и в 1880, и в 1900 г. Известно е (това го има и у Христо Гандев), че българските продукти почват да си пробиват път поради най-ниската си цена. И се стига до парадокса, че при все още съществуващото робство в Щатите, в Гвиана, в Западна Африка и Латинска Америка големите робовладелци купуват българските аби като най-евтини, за да обличат робите си. Известно е, че в 1854 г., когато тука нахлуват извънредно много европейци — това е една коалиция от 12 държави — всички те са потребители на българските стоки. Но как: купуват примерно българските терлици и ги слагат върху ботушите си, за да не се хлъзгат по цариградските улици, за кално време, когато трябва да пестят своето добро облекло. И същата продукция в голямо количество България предлага на Суецкия канал, където работят около 40,000 европейски работници и всички те са снабдявани с български стоки. Но не се въвеждат дори кангарните платове, които също така не са качествени, да не говорим за по-висш тип. Това положение се запазва след Освобождението. Стига се дотам, че понеже тази продукция не може да се пласира, тъй като не е качествена, Петко Каравелов създава закон, според който българският чиновник, щом е на държавна работа, се облича с българска материя. Този, който си шие костюма от европейска материя, се уволнява директно и такива уволнения е имало не малко. Самият Петко Каравелов е ходел с костюм с европейска кройка от български шаяк. Това е и държавна политика — замразяване на качеството. Т.е. в цялата общност не се извършва никакъв пробив към едно ново качество. Това не е стопански проблем, а народопсихологически. Защото няма никакви запрети да бъдат внесени макар и употребявани тъкачни станове, за да се почне една модерна текстилна продукция. Това нещо в България става само след Първата световна война, когато се създава текстилната промишленост в Сливен.