Едгар По - Бъчвата с Амонтилядо

Хилядите несправедливости на Фортунато понесох, доколкото съумях, но когато той дръзна да ме обиди, аз се зарекох да отмъстя. Вие, които така добре познавате естеството на моята душа, едва ли бихте допуснали, че съм изрекъл някаква заплаха. Най-после мъст — този въпрос беше решен категорично, но самата категоричност на решението ми изключваше идеята за риск. Трябва не просто да накажа, а да накажа безнаказно. Една злина не е поправена, щом възмездието засегне поправящия. И еднакво непоправена е тя, ако отмъстителят не принуди сторилия злината да осъзнае отмъщението.

Да сме наясно: нито с думи, нито с действия бях дал на Фортунато повод за усъмняване в моята добронамереност. Продължих, по необходимост, да му се усмихвам широко, а той не се досещаше, че сега усмивката ми се появява при мисълта за жертвата, в която щях да го принеса.

Имаше си едно слабо място, тоя Фортунато, въпреки че в други отношения внушаваше уважение и дори страх. Гордееше се, че е познавач на виното. Малко италианци притежават духа на истински ценители. В повечето случаи те пригаждат възторга си според времето и случая, като упражняват своето самозванство пред британските и австрийските милионери. Подобно на сънародниците си, Фортунато беше шарлатан, що се отнася до картините и скъпоценните камъни, но от стари вина наистина разбираше. По това аз на практика не се различавах от него: бях вещ в италианските вина и при всяка възможност ги купувах в големи количества.

Една привечер, във върховното безумство на карнавалния период, срещнах моя приятел. Той ме приветства изключително топло, тъй като беше пил много. Носеше шутовски одежди: плътно прилепнало по тялото пъстро-раирано трико, а главата му увенчаваше островърха шапка с камбанки. Така се зарадвах на срещата, та чак си помислих, че никога не бих престанал да стискам и извивам ръката му.

— Драги Фортунато — рекох му аз, — какво щастие е за мен да ви срещна. Забележително добре изглеждате днес! Аз пък получих едно буре с нещо, което взех за амонтилядо 1 1 Amontillado — сухо испанско вино. — Б. пр. , но имам съмнения в това.

— Какво — нададе глас той. — Амонтилядо? Буре? Не може да бъде! И то в разгара на карнавала!

— Имам известни съмнения — повторих аз, но имах и глупостта да го платя като истинско амонтилядо, без да се посъветвам с вас. Бяхте неоткриваем, а аз се страхувах да не изпусна сделката.

— Амонтилядо!

— Имам известни съмнения.

— Амонтилядо!

— И трябва да ги разсея.

— Амонтилядо!

— Понеже сте зает, аз се запътих към Лукези. Ако някой умее да различава вина, това е той. Той ще ми каже…

— Лукези не може да различи амонтилядо от херес.

— И въпреки това някои глупаци ще рекат, че неговият вкус не пада по-долу от вашия.

— Хайде, да вървим.

— Накъде?

— Към вашите изби.

— Не, друже мой, не бих се възползвал от вашата добросърдечност. Доколкото разбирам, вие сте възпрепятстван. Лукези…

— Нямам никаква работа. Хайде!

— Не, друже мой. Не става въпрос за работа, а за тежката простуда, която забелязвам, че ви измъчва. Избите са непоносимо влажни. Стените им са покрити със селитра.

— Няма значение. Нищо и никаква простуда. Да вървим. Амонтилядо! Изиграли са те. Пък и тоя Лукези — той не може да различи шери от амонтилядо.

При тези думи Фортунато сграбчи ръката ми. Сложих си черна копринена маска, загърнах се плътно с едно roquelaire 2 2 Roquelaire (фр.) — старинно френско наметало. Правилното изписване на думата е roquelaure, но сгрешеният правопис на По е запазен във всички познати ми англоезични издания и руски преводи на разказа. — Б. пр. и го оставих да ме влачи, забързан към моето палацо.

У дома нямаше нито един прислужник — бяха офейкали, за да се повеселят както подобава по това време. Бях казал, че ще се върна не по-рано от сутринта; бях дал ясно нареждане да не мърдат от къщи. Знаех добре, че тази заповед е достатъчна, за да съм сигурен, че незабавно ще изчезнат, всички до един, веднага щом си обърна гърба.

Взех от поставката на стената два факела, подадох единия на Фортунато и с поклон го поведох през покоите на дома към сводестия коридор, по който се стига до подземията. Спуснах се по една дълга вита стълба, умолявайки го да ме следва внимателно. Стигнахме най-после края на нашето спускане и застанахме един до друг върху влажната земя в подземната гробница на Монтрезорите.

Походката на приятеля ми беше неуверена и камбанките на шапката му звънтяха на всяка крачка.