Едгар По - Бъчвата с Амонтилядо

— Бурето? — попита той.

— То е по-нататък — отвърнах, — но обърнете внимание на бялата плетеница, която блещука по стените на тази пещера.

Той се обърна към мен и две замъглени очи, от които сълзеше пиянска влажност, се взряха в моите.

— Селитра? — попита най-после той.

— Селитра — отвърнах аз. — Откога имате тази кашлица?

— Кха!кха!кха! — кха!кха!кха! — кха!кха!кха! — кха!кха!кха! — кха!кха!кха!

Горкият ми приятел не можеше да отговори в продължение на дълги минути.

— Няма нищо — рече той най-сетне.

— Хайде — казах решително аз. — Да се връщаме. Здравето ви е ценно. Вие сте богат — уважават ви, възхищават ви се, обичат ви — щастлив сте, така както бях щастлив и аз някога. Вие ще липсвате на много хора; аз — на никого. Да се връщаме. Ще се разболеете, а аз не мога да поема такава отговорност. Освен това, Лукези…

— Стига — възкликна той. — Тази кашлица не е нещо сериозно. Тя няма да ме убие. Няма да умра от кашлица.

— Така е, така е — отвърнах. — Всъщност, съвсем не исках да ви тревожа излишно, но трябва да вземете всички предпазни мерки. Глътка от този медок 3 3 Medoc — вид френско червено вино. — Б. пр. ще ни предпази от влагата. Тутакси изтеглих една бутилка от дългата редица нейни дружки, които лежаха в пръстта и отпуших гърлото и.

— Пийте — рекох, подавайки му виното. Той го поднесе към устните си с цинична усмивка. Поспря се и ми кимна фамилиарно, от което неговите камбанки зазвънтяха.

— Пия — произнесе той — за здравето на погребаните, които почиват около нас.

— А аз — за вашето дълголетие.

Той отново се хвана за ръката ми и продължихме.

— Тази гробница — отбеляза той — е обширна.

— Монтрезорите — отвърнах — са били велик и многоброен род.

— Забравих вашия герб.

— Огромен златен човешки крак върху лазурен фон стъпква изправена змия, чиито зъби се забиват в петата му.

— А девизът?

— Nemo me impune lacessit 4 4 Nemo me impune lacessit (лат.) — Никой няма да ме оскърби безнаказано. Този израз е също така национален девиз на шотландците и някои интерпретатори го свързват с шотландския корен на осиновителя на По — Джон Алън, — към когото писателят съвсем не изпитва синовни чувства. — Б. пр. .

— Хубаво — оцени го той.

Виното искреше в очите му и камбанките звънтяха. Този медок разпалваше и моето въображение. През грамади от кости, с големи и малки бъчви между тях, бяхме стигнали до най-дълбоките недра на тези катакомби. Спрях отново и този път се осмелих да хвана Фортунато за ръката над лакътя.

— Селитрата — казах аз. — Вижте как се увеличава. Виси като мъх от свода. Намираме се под речното легло. Капките влага се процеждат между костите. Да се връщаме, преди да е станало твърде късно. Кашлицата ви …

— Няма ми нищо — прекъсна ме той, — да продължаваме. Но първо, още по глътка медок.

Отпуших и му подадох плоска бутилка с деграв 5 5 De Grave — вид френско вино. — Б. пр. . Изпразни я на един дъх. Очите му запламтяха със свиреп блясък. Той се изсмя и подхвърли бутилката нагоре с жест, чието значение не проумях.

Погледнах го изненадано. Той повтори движението — някаква гротеска.

— Не схващаш ли? — попита ме той.

— Не схващам — отвърнах.

— Значи не си от братството.

— Какво?

— Не си от масоните.

— Да, да — рекох — да, да.

— Ти? Не може да бъде! Масон?

— Масон — потвърдих.

— Знак — настоя той.

— Ето това — отговорих, изваждайки една мистрия изпод диплите на моето roquelaire.

— Майтапиш се — възкликна той, като отстъпи няколко крачки. — Но, напред към амонтилядото.

— Така да бъде — рекох, пъхвайки инструмента обратно под наметалото, след което отново му подадох ръката си. Той тежко се отпусна върху нея. Продължихме нашия път в търсене на амонтилядото. Минахме през поредица от ниски арки, спуснахме се, продължихме напред и, спускайки се отново, стигнахме до една дълбока крипта, в чиито спарен въздух факелите повече тлееха, отколкото пламтяха.

В най-отдалечения край се откриваше още една, по-малка крипта. Стените и, чак до сводестия таван, бяха покрити с човешки останки — също като в огромните парижки катакомби. В този стил бяха орнаментирани три от стените на вътрешната крипта. Костите от четвъртата бяха съборени и се валяха безразборно по земята, като на едно място оформяха неголяма могила. В така оголената от кости стена съзряхме още по-вътрешна ниша, дълга около четири, широка три и висока шест-седем фута. Тази ниша не изглеждаше направена с някаква особена цел и представляваше просто промеждутък между два от гигантските стълбове, поддържащи тавана, а масивната гранитна стена на гробницата образуваше задната и стена.