Едгар По - Бъчвата с Амонтилядо

Напразно Фортунато надигаше гаснещия си факел, опитвайки се да надникне в дълбините на нишата. Краят и не се виждаше в мъждивата светлина.

— Влезте — казах му. — Амонтилядото е тук вътре. А пък Лукези …

— Той е невежа — прекъсна ме приятелят ми, пристъпвайки несигурно напред, докато аз го следвах неотстъпно. В един момент той беше стигнал до края на нишата, и откривайки стената, преграждаща пътя му, се спря озадачен. В следващия момент вече го бях приковал върху гранита. На стената имаше две железни скоби, на два фута хоризонтално една от друга. От едната висеше къса верига, от другата — катинар. Да увия краищата и около кръста му и да я заключа здраво беше работа за секунди. Твърде смаян беше, за да се противи. Извадих ключа от катинара и заднишком излязох от нишата.

— Прокарайте ръка по стената — посъветвах го. — Не може да не почувствате селитрата. Тук наистина е много влажно. Още веднъж ви умолявам да се връщаме. Не? В такъв случай без колебание ще трябва да ви изоставя. Но първо трябва да ви окажа всички дребни почести, които са в моята власт.

— Амонтилядото — възкликна моят приятел, все още не съвзел се от удивлението.

— Наистина — казах, — амонтилядото.

След тези думи аз забързах към купчината кости, за които ви бях споменал. Разхвърляйки ги настрани, скоро открих известно количество дялани камъни и хоросан. С тези материали и с помощта на мистрията започнах енергично да зазиждам входа на нишата.

Едва бях направил първия ред, когато установих, че опиянението на Фортунато доста е попреминало. Първият признак за това беше един сподавено простенат вопъл от дъното на нишата. Това не беше пиянски плач. Последва дълго и упорито мълчание. Иззидах втория, после третия, после четвъртия ред … и тогава дочух бясното дрънчене на веригата. Този шум продължи няколко минути, през които, за да слушам с по-голямо удоволствие, аз прекратих работата си и приседнах върху костите. Когато дрънченето най-подир утихна, аз хванах отново мистрията и без прекъсване довърших петия, шестия и седмия ред. Стената почти беше стигнала равнището на гърдите ми. Пак спрях и с вдигнатия над зида факел хвърлих няколко бледи лъча върху фигурата там вътре.

Гръмките и пронизителни крясъци, които гърлото на прикования изстрелваше един след друг, сякаш яростно ме отблъснаха назад. За миг се поколебах — потръпнах. Извадих рапирата от ножницата си и започнах да опипвам нишата с нея, но мисълта мигом ми върна увереността. Опрях ръка върху масивния корпус на гробницата и се почувствах удовлетворен. Приближих се отново до стената. Посрещнах крясъците на негодувание с ответни викове. Отеквах, допълвах, надминавах неговите по сила и обем. Щом сторих това, кресливецът замлъкна.

Стана полунощ и работата ми вървеше към своя край. Бях положил осмия, деветия и десетия ред. Бях свършил единадесетия и част от последния; оставаше ми да сложа и да замажа само още един камък. Борех се с тежестта му: почти го бях поставил на определеното място. Внезапно от нишата долетя тих смях, от който косите ми настръхнаха. Последва го тъжен глас, в който едва разпознах гласа на благородния Фортунато. Той казваше:

— Ха!ха!ха! — хе!хе! — ама че хубава шега — чудесен майтап. Голям смях ще падне над това в палацото — хе!хе!хе! — докато си пием виното — хе!хе!хе!

— Амонтилядото — уточних.

— Хе!хе!хе! — хе!хе!хе! — да, амонтилядото. Но не стана ли вече твърде късно? Няма ли да ни очакват в палацото — синьора Фортунато и другите? Хайде, да си вървим оттук.

— Да — казах, — да си вървим оттук.

— В името на Бога, Монтрезор!

— Да — казах, — в името на Бога!

Но напразно очаквах ответ на тези думи. Изгубих търпение и се провикнах силно:

— Фортунато!

Никакъв отговор. Провикнах се отново:

— Фортунато!

Отново никакъв отговор. Промуших единия факел през все още зеещия отвор и го пуснах да падне в нишата. Отвърна ми само звънът на камбанките. Болка изпълни сърцето ми — от влагата в подземието. Побързах да си свърша работата. Поставих последния камък на мястото му и го замазах. Около новия зид издигнах пак стария вал от човешки кости. През последния половин век никой смъртен не ги е безпокоил. In pace requiescat! 6 6 In pace requiescat (лат.) — „Почивай в мир“ е последната фраза на заупокойната молитва. — Б. пр.

© 1999 Огнян Ковачев, превод от английски

Edgar Allan Poe

The Cask of Amontillado, 1846

Източник: http://sfbg.us

Издание: Литературен вестник, бр. 2, 20–26 януари 1999 г.