Фредерик Пол - Певците на времето

Думите му стреснаха Крейк.

— Какви ги приказваш? — попита той. — Ние сме една раса, нали така? Нямам предвид Костенурките и таврите.

— Не става дума за Костенурките и таврите.

— А за какво тогава? Това, което се е случило с айодите и Ш’шрейн е, че някои от тях започнали да добавят към телата си машинни части и не след дълго… О! — Той се вгледа в двамата от екипажа си, в техните механични пипала, размахващи се около блестящите им механични тела, в механичните образи на лицата им върху екраните на корема, които търпеливо го чакаха да разбере. — О, господи!

— Точно така, Франсис — строго, но със съчувствие каза Дейзи Фей. — Това, от което се боим, сме ние самите. Какво сме ние, Франсис? Не мислиш ли, че хора като нас двамата биха могли да са само началото?

Това бе вероятност, за която Франсис Крейк не смееше да мисли. Но не можа да освободи съзнанието си от нея през целия ден. Ш’шрейн и айодите… Да, сети се той, имаше една много стара история — човешка история — за нещо подобно. Помъчи се да си я спомни: „Машината на времето“ от англичанина Х. Уелс. За това как човешкият род расте и еволюира, и как накрая се разделя на две отделни раси — добрите, глуповати Елои, с техните слънчеви цветя и песни, и ужасните и също толкова глупави Морлоки, които се заселват под земята и нощем изпълзяват оттам, за да пируват с телата на далечните си братовчеди.

Крейк потрепери.

Разбира се, айодите съвсем не бяха като онези празноглави деца на цветята от книгата на Уелс. Напротив. Бяха не просто интелигентни, а направо като всемогъщи богове…

И точно в този миг в главата му проблесна тъй дълго изплъзвалата се мисъл. Богове! Ами да! Нима има нещо по-близко до религиозната представа за един мъдър, всевиждащ и всемогъщ — но винаги загадъчен и скрит Йехова, Аллах или някой друг, от айодите?

Тази мисъл му донесе облекчение. Човешкият род бе съумял да живее с представата за Бог почти през цялата си история, без да бъде унищожен от него, и едва ли би било фатално да узнае, че Бог всъщност са айодите. А колкото до Ш’шрейн и разделението, в резултат на което се появили, както и до двамата му приятели роботи, които напомняха за тях, то…

Застанал пред Сю-линг в импровизираната операционна, той навъсено й каза:

— Трябва да внимаваме. Знаем какво може да стане. Ще го помним. Няма да позволим същото да се случи и с нас.

Сю-линг го погледна учудено над тялото на пациента си и той си даде сметка, че тя го слуша с половин ухо.

— Разбира се, Франсис — отвърна разсеяно жената. — Но не ти ли се струва, че той изглежда по-добре?

Крейк хвърли поглед към пациента върху масата. По-добре от какво? — запита се, но бе достатъчно благоразумен, за да не го изрече на глас. По-голямата част от превръзките на Сорк/Кайри — на Куинтеро — бяха свалени; очите му, ако не истински отворени, бяха с полуповдигнати клепачи.

— Разказвам му за преживелиците ни — продължи Сю-линг. — И мисля, че ме разбира — е, поне донякъде. Трудно можеш да определиш кога е буден и кога заспал.

Крейк изцяло се съгласи с нея. И все пак, точно в този момент едно от очите като че се фокусира върху него, а устните се размърдаха, сякаш се опитваха да изрекат нещо. Но се чу само един пресеклив стон и Сю-линг бързо се наведе над болния.

— Какво ти е, скъпи? — А когато треперещите устни замряха неподвижни, тя започна да го успокоява. — Не се ядосвай, дето не стана от първия път. Съвсем скоро ще можеш да говориш нормално — и да правиш всичко останало, обещавам ти!

Тя провери показанията на апаратите и всичките тръби и кабели, които стърчаха от тялото на Куинтеро под най-различни ъгли, след което грижовно намести бинтованата глава върху възглавницата. Когато се увери, че пациентът й кротко спи, тя се изправи и се прозя. После нададе ухо към граченията на двете Костенурки.

— Какво според теб правят те, Франсис? — попита Сю-линг.

— Опознават се, предполагам. Едва ли им е много лесно в този момент.

Тя кимна.

— Стори ми се, че… — Крейк забеляза, че тя не използва име, а просто посочи към пациента, — … че искаше да им каже нещо преди малко, когато се отбиха тук. Но аз не им позволих да останат дълго, защото той бе прекалено възбуден, и не разбрах за какво става дума.

— Не знаех, че вече говори!

— Да, говори. Е, не много добре, но то е само въпрос на време.

— И не знаеш какво е искал да им каже? — измърмори Крейк.

— Дори не съм сигурна, че изобщо е искал нещо да им казва, Франсис. Но все пак определено беше нещо във връзка с Костенурките. Успях да разбера само две думи. Едната беше „Малкия“. Сигурна съм, че втората беше „обещание“.