Фредерик Пол - Певците на времето

Когато Крейк осъзна това, той скочи и запримигва от изненада. Ами че да! Как е могъл да не се сети досега! Нещо ново и различно витаеше около всички тях и името на новото чувство, владеещо кораба, беше просто радост.

Онова, което го стресна най-силно, бе фактът, че непознатото чувство е започнало да обзема и него.

Не беше чудно, че не можа да разпознае радостта отведнъж. Тя бе липсвала в живота му толкова дълго време. Малко бе радостта над Южния Пасифик, още по-малко, когато го разпитваха Костенурките и почти никаква през всичките години, когато работеше за тях като пилот на вълнов кораб. Наистина, имаше и един кратък, сладък и щастлив миг със Сю-линг Куонг… Но той бе отлетял почти преди да е започнал.

Крейк се бе примирил. Беше прекрасен спомен, но само спомен. Знаеше, че Сю-линг ще отдаде любовта си на този, на когото сама решеше. Крейк дори намери сили да сподели възторга й, когато Сорк/Кайри, или Кайри/Сорк, най-после отвори очи и я погледна. Но само за миг; вярно че тези очи бяха кривогледи и той едва позна угриженото лице на Сю-линг, когато тя се наведе над него. Въпреки всичко събитието я накара да се чувствува на седмото небе от щастие и обеща на всички, че той ще стъпи на крака и ще проходи само след седмица — всъщност не повече от месец, според външното време.

А след много по-малко от месец — всъщност само след няколко дни — те щяха да бъдат на Земята. Там за оздравяването на Куинтеро щеше да бъде използвано всичкото налично болнично обзавеждане. За всички тях щеше да започне един нов живот, при това тъй скоро. В сравнение с умопомрачителните пътешествия на „Златната кошута“ през далечни вселени, в продължение на милиарди години, пътуването през няколкото хиляди години към „настоящето“, което бяха оставили зад себе си, щеше да им се стори като кратък миг. Шега работа, помисли си Крейк, както си мислеха и всички останали на борда на „Златната кошута“, отдали се на радостта и приятните очаквания…

До момента, в който нахлуха мрачните мисли.

Крейк тъкмо довършваше обяда си, седнал пред пулта, когато Марко и Дейзи Фей влязоха в контролната зала. Не беше ги чул, тъй като се бе заслушал лениво в далечните, несекващи продрани писъци на Малкия и безценната му нимфа, които обикаляха из „Златната кошута“.

Крейк се засмя.

— Чуйте ги — каза той. — Предполагам, че това е ритуалът на ухажването им. Гладни ли сте? Трейл ще ви приготви нещо, ако искате, макар че само Бог знае какво ще е то.

Той им се усмихна, развеселен от мисълта, че единствените хранителни продукти, останали на борда, бяха малко сушени червени плодове и някакви странни десерти, които преди никой не искаше да яде. Нямаше да умрат от глад, докато стигнат Земята, но еднообразната диета със сигурност щеше да им омръзне.

— Мисля, че не са гладни, Франсис — обади се Муун Бъндиран откъм другия пулт.

Тогава Крейк ги погледна по-внимателно. Лицата на екраните им бяха необичайно сериозни.

— Какво има? — попита той. Пръв заговори Марко.

— Мислехме си… — рече с тон, който подсказваше, че мислите им не са били много приятни.

— За айодите и Ш’шрейн — добави Дейзи Фей също толкова угрижено.

— А, да — кимна Крейк. — Странни същества, наистина, но не бива да се разстройвате заради тях. Безсмислено е повече да се боим от тези Ш’шрейн. Айодите обещали, че никога вече няма да ги пуснат на свобода. Колкото до самите айоди… — Той поклати глава — не разтревожено: още нямаше защо, — а просто защото отново изпита удивление от тези неподвластни на времето, вечни създания.

— Трейл казва, че ние никога вече няма да видим айодите — продължи Марко. — Те няма да се бъркат в човешките ни работи; единствената причина един от тях да се намеси бе, че това, което се случи, е по тяхна вина.

— Да — отвърна Крейк, — но ние винаги ще знаем, че ги има, нали? — Той се замисли над това, предъвквайки сушения, корав като гьон червен плод. — За някои хора ще бъде трудно да приемат факта, че там горе има някой, който знае всичко и може да направи всичко…

После подръпна брадата си и замълча намръщено, защото чувствуваше, че е на прага да осъзнае нещо, което засега му се изплъзва. Забеляза нетърпението, изписано по лицето на Марко.

— Не за това си мислехме — каза мъжът робот, — а за Ш’шрейн.

— И за айодите — допълни Дейзи Фей. — За начина, по който са се превърнали в това, което са сега. Отначало били един народ, а после се променили така ужасно!

— И най-вече — довърши Марко, — за това дали подобно нещо би могло някога да се случи и с нас.