Фредерик Пол - Певците на времето

Зад тънката платнена стена се мярна нова фигура с неясни очертания.

— Това Майката ли е? — прошепна Муун и я посочи.

Крейк подръпна брадата си.

— Възможно е — отвърна той. С изключение на издутия корем, фигурата не се отличаваше по ръст от останалите нимфи. Но черупката й бе жълтеникава, обезцветена и напукана от времето. — Изглежда животът й не е бил лек. Сигурно. Да станеш майка на цяла една раса не е лесна работа… Но ми се ще Малкия вече да излиза.

— А на мен ми се ще да знам колко е часът — каза Муун. — Обзалагам се, че Сю-линг вече се тревожи за нас.

Франсис Крейк я погледна изненадано, после се засмя.

— Да, наистина. Аз също се безпокоя.

Тя сложи ръка върху неговата.

— О, Крейк! — успокои го тя. — Нали чу какво каза Трейл? Няма причини за безпокойство.

— Наистина ли? — подигравателно се изсмя той. — Да не се безпокоим дори за това дали няма да ни изхвърлят оттук или пък дали няма да им скимне да ни дадат на бебетата си за вечеря?

— О, Франсис! — укори го девойката. — Как можа да го кажеш! Няма да направят такова нещо! Както и да е; не си ли спомняш, че Малкия и Върховния Буревестник ни дадоха думата си, че когато се върнем, нещата ще се променят към по-добро?

На Крейк не му достигна кураж да поясни, че Върховния Буревестник вече никъде няма да се връща. Но не можа да се сдържи да не каже все пак:

— Спомням си го прекрасно, Муун. Но да видим какво ще научим от Малкия за сегашното ни положение. — Тя сви рамене, сякаш нищо не бе в състояние да наруши обзелото я спокойствие. — Но дори да успеем да се измъкнем оттук с всичко, което иска той — какво от това? Все още сме на хиляди години от нашето време, не е ли така?

— Трейл каза да не се тревожим — повтори Муун, — дори и за завръщането в собственото ни време, предполагам. В края на краищата можем да попътуваме още малко, за да забавим времето и да изчакаме нашето да ни настигне, нали?

— Да, но… — започна Крейк и млъкна. Не искаше да причинява на Муун Бъндиран повече тревоги, отколкото й се бяха струпали на главата напоследък.

Тя потупа ръката му.

— Трейл никога не ме е разочаровал, Франсис. Моля те, не забравяй това!

— Разбира се — каза той, за да приключи разговора.

Крейк не можеше да споделя детинската й вяра в бъдещето, но все пак, въпреки волята си, бе трогнат. Погледна я с любопитство. Физически Муун Бъндиран в никакъв случай не беше дете. Нито пък по отношение на умствените си способности. Бе го доказала чрез бързото си ориентиране в обстановката на кораба и уменията си по време на операцията и всичко, което вършеше. Но в очите на Франсис Крейк тя изглеждаше толкова безнадеждно и безпомощно наивна! Може би това се дължеше на изолирания й живот в ранчото. А може би и на самата й природа.

После се улови, че се чуди дали да си наивен е непременно нещо лошо.

Още не си бе отговорил, когато Трейл издаде тих предупредителен звук. Крейк вдигна поглед и видя Малкия, който излизаше от палатката, следван плътно от пазачката си — сребристата нимфа.

— Какво стана, Сътруднико? — извика Муун Бъндиран.

Костенурката извъртя и двете си очи към тях. Гушата му бе станала червеновиолетова от гняв, но видът му говореше за безнадеждна печал. Той включи транспозера си.

— Майката и нимфите ме изслушаха — изграчи Сътрудника. — Но не приеха казаното от мен. Отказаха каквато и да било помощ.

Крейк се втренчи в него.

— Може би не си им обяснил добре. За какво я помоли? — попита той.

— Просто за помощ — изграчи унило Малкия. — За една нимфа, която да отведа със себе си в нашето време, за да се възроди Братството. Нищо повече! — Той изгледа с негодувание придружителката си. — Мислех, че поне нимфите биха се зарадвали на възможността някоя от тях да стане Майка, но и те не ме подкрепиха.

Като погледна пазачката, Крейк му повярва. Видът й бе определено враждебен. С хладен и ненавистен поглед тя с властен жест им заповяда да се качват на платформата и грачейки дрезгаво, се покатери след тях. После рязко обърна и подкара към тунела.

Стиснала здраво ръба на платформата, Муун попита:

— Защо така, Сътруднико? Да не би Майката да си е помислила, че я лъжеш?

Малкия изгледа девойката с двете си очи.

— Въпросът е смешен и оскърбителен! Членовете на Братството не лъжат! — изпищя пронизително той. — Майката никога не би си помислила подобно нещо! Не, тя… — Той млъкна, дълбоко наранен, после продължи с отчаян глас: — По-лошо: тя обяви, че съм непригоден…