Емил Зола - Терез Ракен

Те отчаяно търсеха в себе си поне малко от някогашната изгаряща ги страст. В телата им сякаш нямаше мускули, нямаше нерви. Смущението и тревогата им нарастваха; стана им дори неприятно и срамно, че стоят така безмълвни и мрачни един срещу друг. Биха желали да намерят в себе си сили да се притиснат, да се прекършат, само да не се показват глупци в собствените си очи. Какво толкова? Те си принадлежаха, бяха убили един човек, бяха изиграли жестока комедия, за да могат да се отдават без свян на страстите си по всяко време на деня и нощта, а сега седяха от двете страни на камината вдървени, изтощени, със смутен дух и безжизнена плът. Подобна развръзка започна да им се вижда жестока и страшна насмешка. Тогава Лоран се опита да заговори за любов, да извика някогашните спомени, помъчи се с въображението си да възкреси ласките им.

— Терез — наведе се той към младата жена, — спомняш ли си нашите следобеди в тази стая?… Идвах през тази врата… Днес влязох през другата… Ние сме свободни, можем да се обичаме спокойно.

Той говореше с колеблив глас, вяло. Тя, свита на ниския стол, продължаваше да гледа замислено пламъка, без да слуша. Лоран продължи:

— Помниш ли как мечтаех да прекарам цяла една нощ с теб, да заспя в обятията ти и на другия ден да се събудя под целувките ти? Сега тази мечта ще стане действителност.

Терез направи движение, сякаш изненадан, че чува глас, който бучи в ушите й; тя се обърна към Лоран, по чието лице камината хвърляше в този миг широк червеникав отблясък; погледна това окървавено лице и потръпна.

Младият човек поде още по-развълнуван, още по-неспокоен:

— Ние успяхме, Терез, ние преодоляхме всички пречки и сега си принадлежим… Бъдещето е наше, нали? Бъдеще, изпълнено със спокойно щастие, с удовлетворена любов… Камий вече го няма…

Лоран млъкна, гърлото му пресъхна, той се задушаваше, не можеше да продължи. При името на Камий Терез цяла се разтрепери. Двамата убийци се гледаха един друг зашеметени, бледи, тръпнещи. Жълтите отблясъци на камината все така танцуваха по тавана и по стените, сладкото ухание на рози се носеше наоколо, лекото сухо пращене на дървата в камината продължаваше да нарушава тишината.

И спомените нахлуха. Призован, призракът на Камий зае мястото си пред пламтящия огън, между младоженците. Терез и Лоран усетиха студения и влажен мирис на удавника в топлия въздух, който вдъхваха; те си казваха, че някъде при тях трябва да има труп и се гледаха един друг, без да смеят да помръднат. Тогава цялата страшна картина на престъплението се разгърна в паметта им. Достатъчно беше да споменат името на жертвата си, за да извикат отново миналото, да изживеят пак ужасите на убийството. Те не отваряха уста, само се гледаха и едновременно им се яви един и същи кошмар, двамата прочетоха мълчаливо в очите си една и съща жестока история. Тази размяна на ужасени погледи, този мълчалив разказ, който им припомни убийството, предизвика у тях остър и непоносим страх. Нервите им се бяха опънали до скъсване, всеки миг можеха да изпаднат в криза, да се разкрещят и дори да се сбият. Лоран скочи рязко, за да прогони спомените, да прекъсне страшното вцепенение, в което го държеше погледът на Терез. Той направи няколко крачки из стаята, събу обувките си и обу пантофи; после се върна и пак седна край камината, като се помъчи да заговори на неутрални теми.

Терез разбра желанието му. Постара се да отговаря на въпросите му. Заговориха за дъжда, за хубавото време. Мъчеха се да водят обикновен разговор. Лоран каза, че е топло в стаята, Терез възрази, че от вратичката откъм стълбата ставало течение. Младият човек побърза да заговори за розите, за огъня, за всичко, което му попадна пред очите; младата жена правеше усилие, отговаряше с едносрични думи, мъчеше се да поддържа разговора. Те се бяха отдръпнали един от друг, придаваха си непринуден вид, опитваха се да забравят кои са и да се държат като съвършено чужди хора, които случайността е събрала.

Но неволно в тях се извършваше странно явление — докато произнасяха незначителни думи, те мълчаливо отгатваха мислите, прикрити под обикновения разговор. А те непреодолимо се връщаха към Камий. Пред очите им продължаваше да преминава разказът за миналото. Под разговора на висок глас се криеше друг — на погледите. Думите, които си казваха, не означаваха нищо, нямаха връзка помежду си и дори си противоречаха; те цели бяха изпълнени с безмълвната размяна на страшните спомени. Когато Лоран говореше за рози, за огън или за нещо друго, Терез ясно разбираше, че мисли за борбата в лодката, за безшумното падане на Камий във водата; а когато тя отговаряше с „да“ или „не“ на някой незначителен въпрос, Лоран разбираше, че отрича или потвърждава някоя подробност от престъплението. Така разговаряха те, откровено, без да имат нужда от истинските думи, докато бъбреха за други неща. Впрочем произнасяйки несъзнателно думите, те следяха тайните си помисли; биха могли внезапно да продължат признанията си високо, без да престанат да се разбират един друг. Това своеобразно отгатване, това упорство на паметта да извиква непрекъснато образа на Камий малко по малко ги подлуди. Те отлично виждаха, че се разбират и че ако не замълчат, думите сами ще се изплъзнат от устата им, те ще назоват удавника и ще опишат убийството. Тогава стиснаха устни и прекратиха разговора.