Емил Зола - Терез Ракен

Черни панталони, фрак и бяла жилетка, риза и връзка от изящна материя бяха метнати на два стола. Лоран се изми със сапун, напарфюмира се цял с одеколон, после се зае грижливо с тоалета си. Искаше да бъде хубав. Като слагаше високата и твърда колосана яка, изпита остра болка в шията; копчето на яката се изплъзваше от пръстите му, той стана нетърпелив, струваше му се, че колосаният плат прерязва плътта му. Пожела да погледне, вдигна брадичката си и видя, че раната от Камий беше цяла червена; яката леко я беше одрала. Лоран стисна устни и пребледня; в този миг видът на това петно, което се открояваше ярко на шията му, го уплаши и раздразни. Той захвърли колосаната яка, избра друга и я нагласи предпазливо. Най-сетне се приготви. Когато слезе, почувства се като истукан в новите дрехи; не смееше да обърне глава, вратът му беше като скован. При всяко движение гънките на плата се впиваха в раната, която зъбите на удавения бяха издълбали в плътта му. Измъчван от тези своеобразни инжекции, той се качи в колата, за да вземе Терез и да я отведе в кметството и в черквата.

Пътем се отби, за да вземе един колега от Орлеанските железници и стария Мишо, които щяха да му бъдат свидетели. Когато пристигнаха в магазина, всички бяха готови: там бяха Гриве и Оливие, свидетели на Терез, и Сюзан, която гледаше булката, както малките момиченца съзерцават куклите, които току-що са облекли. Госпожа Ракен, макар че едва се движеше, пожела да придружи навсякъде децата си. Качиха я в колата и потеглиха.

Всичко мина по реда, както в кметството, така и в черквата. Спокойното и скромно държание на двамата младоженци беше забелязано и одобрено. Те произнесоха решителното „да“ с такова вълнение, че дори Гриве се разнежи. Двамата се движеха като насън. Докато седяха или коленичеха един до друг спокойно, безумни мисли, въпреки волята им, ги разкъсваха. Избягваха да се погледнат в лицето. Когато се качиха в колата, стори им се, че са по-чужди един на друг, отколкото преди.

Бяха решили да вечерят семейно, в малък ресторант на Белвилските възвишения. Семейство Мишо и Гриве бяха единствените поканени. Докато чакаха да стане шест часът, се разходиха с кола по булевардите, после отидоха в гостилницата, където масата за седем души беше подредена в отделна стая, боядисана в жълто, вмирисана на прах и вино.

Вечерята не беше особено весела. Младоженците бяха сериозни, замислени. От сутринта изпитваха странни усещания, за които сами не се опитваха да си дадат сметка. Още в първите часове на този ден бяха замаяни от бързината, с която се извършваха формалностите и обредът, които ги свързваха завинаги. После дългата разходка по булевардите сякаш ги залюля и приспа; струваше им се, че продължи цели месеци; впрочем те неволно се бяха подчинили на еднообразието на улиците, като оглеждаха магазините и минувачите с безжизнени очи, обзети от вцепенение, което ги затъпяваше и от което се стараеха да се освободят, като избухваха от време на време в смях. Влязоха в ресторанта уморени, обзети от равнодушие към всичко.

Седяха на масата един срещу друг и се усмихваха принудено, потънали в мрачни мисли; ядяха, отговаряха на въпросите, движеха се като автомати. В залинелите им мозъци се въртяха все едни и същи мимолетни мисли. Бяха се оженили, а не съзнаваха тази промяна и това дълбоко ги удивляваше. Струваше им се, че все още ги разделя бездна; от време на време се питаха как биха могли да я преодолеят. Представяха си, че живеят преди убийството, когато помежду им съществуваше материално препятствие. После изведнъж си припомниха, че ще спят заедно вечерта, само след няколко часа; тогава се поглеждаха удивени, без да разбират как така това ще им бъде позволено. Те не се чувстваха свързани, напротив, струваше им се, че неочаквано са ги разделили и са ги захвърлили далече един от друг.

Гостите се смееха глупаво около тях, караха ги да си говорят на „ти“, за да се разпръсне и последната стеснителност, а те мънкаха, червяха се, не се решаваха да се държат като близки пред хората.

От дългото чакане желанията им бяха улегнали, миналото бе изчезнало. Те бяха загубили страстната жажда за наслада, бяха забравили дори радостта, дълбоката радост, изпитана сутринта при мисълта, че няма да се страхуват отсега нататък. Бяха уморени до затъпяване от всичко, което ставаше покрай тях; събитията от деня се въртяха из главите им, непонятни и чудовищни. Седяха там безмълвни, усмихнати без нищо да очакват, без да се надяват на нищо. Към унинието им се примесваше смътно мъчителна тревога.