Емил Зола - Терез Ракен

Докато Терез играеше с онова съвършено лицемерие, в което бе възпитана, комедията на скука и изнемога, Лоран изпълняваше ролята на чувствителен и услужлив приятел. Той проявяваше най-различни дребни грижи към двете жени, особено към госпожа Ракен, която обсипваше с любезно внимание. Полека-лека стана необходим в магазина; единствен той внасяше оживление в тази мрачна яма. Когато не се отбиеше вечер при тях, старата жена се въртеше, като че ли търси нещо наоколо си, изпадаше в лошо настроение, сякаш й липсва нещо, страхуваше се почти да остане насаме с отчаянието на Терез. Впрочем Лоран отсъстваше рядко вечер, само колкото да покаже властта си. Той идваше всеки ден в магазина след работа и оставаше там, докато затворят пасажа. Изпълняваше поръчките, подаваше на госпожа Ракен, която едва се придвижваше, дребните предмети, от които тя имаше нужда. После сядаше, разговаряше. Беше се приучил да говори като артист с тих, проникновен глас, с който галеше слуха и сърцето на добрата старица. Като приятел и нежен човек, чиято душа страда от страданията на другите, той сякаш особено се безпокоеше за здравето на Терез. Неведнъж дръпваше настрана госпожа Ракен и я караше да изпада в ужас, като сам се правеше на страшно изплашен от промените и пораженията, които, както казваше, забелязвал по лицето на младата жена.

— Скоро ще я загубим — шепнеше той със сълзи в гласа. — Няма защо да се самозалъгваме. Тя е тежко болна! Ах! Сбогом, наше клето щастие, приятни, спокойни вечери!

Госпожа Ракен го слушаше с тревога. В своята дързост Лоран стигаше дотам, че говореше за Камий.

— Сама виждате — казваше той, — смъртта на бедния ми приятел беше прекалено страшен удар за нея. Тя гасне от две години, от онзи злополучен ден, когато загуби Камий. Нищо не може да я утеши, нищо не може да я излекува. Трябва да се примирим!

Тези нагли лъжи изтръгваха горещи сълзи от очите на старата жена. Споменът за сина й я вълнуваше и заслепяваше. Винаги, когато споменаваха пред нея Камий, тя избухваше в ридания, забравяше се от мъка и беше готова да разцелува всеки, който споменеше името на горкото й дете. Лоран беше забелязал каква тревога и умиление предизвиква в нея това име. Той можеше, когато поиска, да я накара да плаче, да я довежда до такова вълнение, което я лишаваше от ясна преценка на нещата, и злоупотребяваше с тази своя власт, за да я държи винаги превита и скръбна в ръцете си. Всяка вечер, въпреки че цял трепереше и се бунтуваше вътрешно, той повеждаше разговор за редките качества, за нежното сърце и ума на Камий. Превъзнасяше своята жертва нагло и изкусно. От време на време, когато срещнеше очите на Терез, странно втренчени в неговите, потръпваше и накрая сам започваше да вярва на думите си. Тогава замлъкваше, обзет внезапно от бясна ревност, страхуваше се вдовицата да не обикне човека, който той беше хвърлил във водата и когото сега хвалеше с убеждението на халюциниращ. Обляна в сълзи по време на тези разговори, госпожа Ракен не виждаше нищо около себе си. Докато плачеше, тя си мислеше за благородното любящо сърце на Лоран. Той единствен си спомняше за сина й, той единствен още говореше за него с треперещ и развълнуван глас. Тя изтриваше сълзите си, гледаше младия човек с безкрайна нежност, обичаше го като свое собствено дете.

Една вечер в четвъртък Мишо и Гриве бяха вече в трапезарията, когато Лоран влезе, приближи се до Терез и с нежна загриженост я запита за здравето й. Той седна за малко до нея, като изигра пред присъстващите своята роля на предан и разтревожен приятел. Докато младите хора седяха един до друг и си размениха няколко думи, Мишо, който ги гледаше, се наведе и каза съвсем тихо на старата търговка, сочейки Лоран.

— Ето ви мъж за племенницата ви. Уредете бързо сватбата. Ние ще ви помогнем, ако е необходимо.

Мишо се усмихна лукаво. Той си представяше, че Терез има нужда от силен мъж. Сякаш откровение осени госпожа Ракен; само за миг тя прозря всичките изгоди, които би имала лично тя от женитбата на Терез и Лоран. Този брак щеше само да направи по-тесни връзките, които и без това вече свързваха двете с приятеля на сина й, с този прекрасен човек, който идваше вечер, за да ги поразвлече. Така нямаше да се наложи да въвежда чужденец в дома си, нямаше да се подхвърли на опасността да бъде нещастна. Напротив, като осигури подобна поддръжка на Терез, щеше да си достави още малко радост в последните години, щеше да се сдобие с нов син в лицето на този момък, който от три години и засвидетелстваше синовна обич. Освен това, струваше й се, че Терез ще измени по-малко на паметта на Камий, като се ожени за Лоран. Странни са доводите на обичащите сърца. Госпожа Ракен, която би плакала, ако види непознат да целува младата вдовица, не се бунтуваше в сърцето си при мисълта да я отдаде на ласките на стария приятел на сина си. Тя смяташе, както се казва, че всичко си остава в семеен кръг.