Емил Зола - Терез Ракен

Те бързаха да свършат, защото не можеха повече да останат разделени и самотни. Всяка нощ удавникът ги посещаваше, безсъницата ги захвърляше сякаш върху разпалени въглени и ги връщаше обгорели от огъна. Нервната възбуда, в която живееха, вечер усилваше още повече треската в кръвта им като извикваше страшни халюцинации. Когато се спуснеше здрач, Терез вече не смееше да се качи в стаята си. Тя трепереше от ужас, че трябва да се затвори до сутринта в тази голяма стая, осветена от странни огънчета и населена с призраци, щом свещта угасне. Най-сетне започна да оставя свещта запалена, за да не заспива, да държи очите си отворени. И когато умората притваряше клепачите й, тя виждаше Камий в мрака и стресната отваряше очи. Сутрин се влачеше омаломощена, защото спеше само по няколко часа на зазоряване. А Лоран беше станал страхливец от онази вечер, когато за пръв път се бе уплашил, минавайки край вратата на избата. Преди той живееше смел като животно. Сега при най-лекия шум трепереше и бледнееше като малко момче. Трепетът на ужаса, обхванал го веднъж, вече не го напускаше. Нощем той страдаше повече от Терез; страхът предизвикваше дълбоки сътресения в едрото му, отпуснато и размекнато тяло. С мъчителен ужас той следеше угасването на деня. Много пъти изобщо не се връщаше в къщи, прекарваше по цели нощи навън, бродейки по безлюдните улици. Веднъж остана до сутринта под един мост под проливния дъжд; свит, премръзнал, той не смееше да стане и да се изкачи на кея; гледа така близо шест часа мръсната вода, която течеше в белезникавия мрак. От време на време се притискаше ужасен до влажната земя — струваше му се, че вижда под свода на моста как се нижат надолу по течението на реката безкрайни редици от удавници. Когато умората най-сетне го притискаше да се прибере, той превърташе два пъти ключа и се бореше до зори със страшните пристъпи на треската. Един и същи кошмар го преследваше настойчиво; точно когато смяташе, че ще падне в пламенните и страстни обятия на Терез, попадаше в студените, лепкави ръце на Камий. Той сънуваше, че любовницата му го задушава в топла прегръдка, а след това удавникът го притискаше до разложената си гръд, в ледените си обятия. Тези внезапни усещания, това редуване на сладострастие и отвращение, това последователно докосване до пламналата от любов плът и до студеното, разложено от тинята тяло, го караха да трепери, да се задъхва, да стене от тревога.

И с всеки изминал ден ужасът на любовниците нарастваше, с всеки изминал ден кошмарите им ги смазваха, подлудяваха ги. Те се надяваха, че с целувките си ще победят безсънието. От предпазливост не смееха да се срещнат, очакваха деня на женитбата като ден на спасението, последван от щастлива нощ.

Така желанието да се свържат се превърна в желание за спокоен сън. В часовете на равнодушие те се бяха колебали, бяха забравили всеки поотделно егоистичните и страстни причини, които почти бяха изчезнали, след като преди това ги бяха тикнали към убийство. Сега, когато треската отново бе започнала да ги изгаря, намираха в глъбините на страстта и на егоизма си тези първи причини, предизвикали ги да убият Камий, за да вкусят след това радостите, които според тях щяха да им бъдат осигурени от един законен брак. Всъщност те вземаха безграничното отчаяние за върховно решение да се свържат открито. Дълбоко в душите им преобладаваше страхът. Желанията им ги разтърсваха. Те стояха, така да се каже, наведени един над друг като над пропаст, чийто ужас ги привличаше; превиваха се взаимно, вкопчени, безмълвни, докато шеметът на палещата наслада омаломощаваше телата им, подлудяваше ги, водеше ги до падение. Но пред настоящия момент, пред тревожното очакване и плахите желания те чувстваха властна потребност да се самозалъгват, да мечтаят за бъдеще, изпълнено с любовни радости и тихи наслади. Колкото повече трепереха един пред друг, толкова повече разбираха ужаса на бездната, в която щяха да се хвърлят, и толкова повече се мъчеха да се убедят в щастието да извадят на преден план тези непреодолими причини, които съдбоносно ги тласкаха към женитба.

Терез желаеше да се омъжи само защото се страхуваше и защото имаше нужда от грубите ласки на Лоран. Тя беше в плен на нервна криза, която я подлудяваше. Всъщност въобще не разсъждаваше, а се хвърляше в страстта, раздразнена от романите, които непрекъснато четеше, възбудена от жестокото безсъние, което я държеше будна от няколко седмици.

Лоран имаше по-друг темперамент и като се поддаваше на страховете и желанията си, все пак се мъчеше да си обясни причините на решението си. За да си докаже, че този брак му е необходим и че ще бъде напълно щастлив, за да разпръсне смътните съмнения, които го обземаха, той се впусна в предишните си сметки. Баща му, селянинът от Жьофос, не умираше, а той си казваше, че дълго ще има да чака наследството. Опасяваше се дори, че ще му се изплъзне и може да отиде в джобовете на един от братовчедите му, едър здравеняк, който копаеше земята за най-голямо удоволствие на стария Лоран. А той щеше да си остане винаги беден, да живее без жена на тавана, да спи лошо и да се храни още по-лошо. Впрочем разчиташе най-вече на това да не работи цял живот. Започваше да се отегчава ужасно в кантората. Леките задължения, които имаше, му тежаха, защото беше мързелив. В резултат на тези разсъждения той винаги стигаше до извода, че е истинско щастие да не прави нищо. Тогава си спомняше, че беше удавил Камий, за да се ожени за Терез и след това да бездейства. Разбира се, желанието да притежава сам любовницата си беше една от най-силните подбуди на престъплението му, но мисълта за убийството може би беше предизвикана и от надеждата да вземе мястото на Камий, да се грижат за него по същия начин, да вкусва блаженство през целия си живот. Ако го беше тласкала единствено страстта, той не би извършил всичко това с толкова низост и предпазливост. Истината е, че чрез убийството се бе стремил да си осигури спокойствие и безделие за цял живот, трайно задоволяване на желанията си. Всички тези съзнателни и несъзнателни мисли сега отново се връщаха. Той си повтаряше, за да се окуражи, че вече е време да извлече очакваната полза от смъртта на Камий. И разстилаше пред себе си изгодите, блаженството от бъдещото си съществуване: ще напусне работа, ще живее в сладка леност, ще яде, ще пие и ще спи до насита; ще има непрекъснато под ръка пламенна жена, която ще възстанови равновесието на кръвта и нервите му; след това ще наследи четиридесет и няколко хиляди франка от госпожа Ракен, защото клетата старица с всеки изминал ден все повече се приближаваше до смъртта. Най-сетне ще си създаде щастливо животинско съществуване, ще забрави всичко. Откакто между него и Терез беше решен въпросът за брака, Лоран всеки ден си повтаряше тези неща. Той търсеше още изгоди и изпадаше във възторг, когато сметнеше, че е открил нов довод, подсказан му от егоизма, който го задължаваше да се ожени за вдовицата на удавника. Но колкото и да се залъгваше с надежди, колкото и да мечтаеше за бъдеще, изпълнено с леност и наслади, винаги го полазваха внезапни тръпки, от които замръзваше, и винаги изпитваше страх, който задушаваше радостта в гърлото му.