Емил Зола - Терез Ракен

Всяка сутрин, докато седеше там, той чуваше как зад него идват и си отиват разни хора.

Моргата е зрелище, достъпно за всички кесии, от което се ползват безплатно и бедни, и богати. Вратата е отворена — който иска, да влиза. Има любители, които минават всеки ден, за да не пропуснат нито едно от представленията на смъртта. Когато плочите са празни, хората си отиват разочаровани, сякаш ограбени, мърморейки под носа си. Когато са пълни, когато има хубава изложба на човешка плът, посетителите се блъскат, доставят си евтино удоволствие, ужасяват се, забавляват се, аплодират или освиркват като в театър и се оттеглят доволни, като заявяват, че този ден моргата е била много интересна.

Лоран скоро опозна публиката на това място, смесена и разнообразна тълпа, която едновременно се нажаляваше и се смееше. Влизаха работници, тръгнали на работа с хляба и инструментите си под мишница, на тях обикновено смъртта им се виждаше смешна. Намираха се шегаджии, които разсмиваха галерията с весели забележки за гримасите на всеки труп. Те наричаха обгорените въглищари. Труповете на обесени, убити, удавници, заклани или премазани особено възбуждаха подигравателното им красноречие и с леки треперещи гласове те подхвърляха двусмислени забележки сред настръхналата тишина на залата. Тук идваха и дребни рентиери, хилави сухи старци, които влизаха пътем, от нямане какво да правят и гледаха труповете с тъпи погледи и с празно, благовидно изражение. Влизаха и много жени; млади румени работнички с бели блузки и чисти фусти; те ситняха пъргаво от единия край до другия на стъклената преграда, сякаш се намират пред витрината на моден магазин. Имаше и жени от простолюдието, придаващи си глупаво нажален вид, както и добре облечени дами, небрежно развяващи копринените си рокли.

Веднъж Лоран видя една такава дама, която стоеше на няколко крачки от стъклата и притискаше батистена кърпичка до ноздрите си. Тя беше облечена в чудесна сива копринена рокля с наметка от черна дантела; лицето й бе покрито с воалетка, ръцете й в ръкавици изглеждаха малки и изящни. От нея се излъчваше нежно ухание на виолетки. На няколко крачки върху плочата беше прострян трупът на едър здравеняк, зидар, който се беше убил на място, падайки от едно скеле. Той имаше четвъртити гърди, едри и къси мускули, бяла и загладена плът. Смъртта го бе превърнала в мраморна статуя. Дамата го разглеждаше, изучаваше го с поглед, претегляше го, потънала в съзерцание. Тя повдигна крайчеца на воалетката си, погледна го за последен път и си тръгна.

От време на време идваха цели банди от дванадесет до петнадесетгодишни момчета, които тичаха край стъклената преграда и се спираха само край женските трупове. Опрели ръце на стъклата, те оглеждаха безсрамно голите гърди. Побутваха се с лакът, правеха груби забележки, изучаваха порока в училището на смъртта. Тези млади немирници губят за пръв път целомъдрието си в моргата.

В края на седмицата Лоран се почувства отвратен. Нощем сънуваше труповете, които бе видял сутринта. Това страдание, отвращението, което изпитваше всеки ден, най-сетне го доведоха до такова нервно разстройство, че реши да посети още само два пъти моргата. На другия ден, като влезе, получи жесток удар право в сърцето: срещу него, на една плоча, лежеше Камий, прострян по гръб, с повдигната глава, с полуотворени очи.

Убиецът бавно се приближи до стъклото, сякаш привлечен от невидима сила, без да може да откъсне поглед от жертвата си. Той не се измъчваше; изпитваше само силен вътрешен студ и леки тръпки по цялата кожа. Очакваше, че ще се развълнува много повече при вида на Камий. Остана като закован пет дълги минути, потънал в безсъзнателно съзерцание, запечатвайки неволно дълбоко в паметта си всичките страшни щрихи, всичките мръсни цветове на картината пред очите си.

Камий беше отвратителен. Беше останал две седмици във водата. Лицето му изглеждаше строго и твърдо; чертите се бяха запазили напълно, само кожата беше добила жълтеникавокален оттенък. Сухото, костеливо лице, леко подпухнало, се кривеше. Главата беше малко наведена, с прилепнали по слепите очи коси, а под повдигнатите клепачи се виждаше бялото на очите. Разкривените устни, дръпнати към ъглите, се хилеха в отвратителна усмивка; краят на почернелият език се подаваше между белите зъби. Тази глава, ощавена и обтегната, но все пак запазила човешкия си облик, бе станала страшна, запечатвайки израза на болка и уплаха. Тялото представляваше купчина разлагащи се меса; той беше страдал ужасно. Ръцете едва се държаха, ключиците пробиваха кожата на раменете. Ребрата образуваха черни ивици по зеленикавите гърди; в лявото бедро, разцепено, отворено, издълбано, се виждаше тъмночервено месо. Целият торс се разлагаше. Краката бяха опънати и покрити с черни струпеи, стъпълата се отлепяха.