Емил Зола - Терез Ракен

Когато протоколът бе съставен, буйна радост обзе Лоран, той сякаш се възроди. Откакто неговата жертва бе впила зъбите си в шията му, се беше вцепенил, действаше като автомат по предварително замисления план. Единствено инстинктът за самосъхранение го ръководеше, подсказваше му думите, направляваше действията му. Когато най-сетне се убеди, че всичко ще свърши безнаказано, кръвта потече спокойно във вените му. Полицията бе минала покрай престъплението и не бе забелязала нищо. Тя беше изиграна и го бе оправдала. Той беше спасен. Тази мисъл разля по цялото му тяло живителна пот, топлина, която възвърна гъвкавостта на мускулите и на ума му. Той продължи да играе ролята на безутешен приятел с неподражаемо изкуство и самоувереност. Всъщност в него преобладаваха животински инстинкти; в подобна минута мечтаеше за Терез, която лежеше в стаята на горния етаж.

— Не можем да оставим тук клетата млада жена — каза той на Мишо. — Може би е застрашена от тежка болест, трябва непременно да я заведем в Париж… Елате, необходимо е да я убедим да се върне с нас.

Горе в стаята той започна да увещава Терез да стане и да се върне в пасажа на Пон-Ньоф. Когато чу гласа му, младата жена се разтрепери, отвори широко очи и го изгледа. Беше като обезумяла, тресеше я. Надигна се с мъка, без да промълви нито дума. Мъжете излязоха и я оставиха сама с жената на кръчмаря. След като се облече, тя слезе залитаща и се качи във файтона, подкрепяна от Оливие.

Мълчаха по време на пътуването. Лоран с неподражаема смелост и безсрамие плъзна ръка край фустата на младата жена и докосна пръстите й. Седеше срещу нея в сянката; не виждаше лицето й, защото тя беше свела глава. Той улови ръката й, стисна я силно и я задържа така до улица Мазарин. Чувстваше как тя трепери, но не се отдръпна, а напротив, отговори на грубата милувка. И двете ръце горяха една в друга; влажните длани се долепваха, тясно преплетените пръсти се притискаха до болка при всеки тласък. Струваше им се, че кръвта прелива от гърдите на единия в гърдите на другия, че минава през съединените им ръце; те се превърнаха в разпалено огнище, в което кипеше животът им. Сред нощта и тягостното мълчание, което ги обкръжаваше, страстното ръкостискане беше като тежест, прехвърлена през врата на Камий, за да го повлече под водата.

Когато файтонът спря, Мишо и синът му слязоха първи. Лоран се наведе към любовницата си и тихо й прошепна:

— Бъди силна, Терез… Още много има да чакаме… Помни всичко!

Младата жена още не беше проговаряла. За пръв път след смъртта на мъжа си отвори уста.

— О, ще помня! — повтори тя, потръпвайки, с едва доловим глас, тих като дихание.

Оливие й подаде ръка, за да слезе. Лоран този път ги придружи до магазина. Госпожа Ракен лежеше, изпаднала в силна нервна криза. Терез се довлече до леглото си и Сюзан едва успя да я разсъблече. Като видя, че всичко е наред, Лоран се оттегли. Той бавно се отправи към бърлогата си на улица Сен-Виктор.

Беше вече полунощ. Свеж ветрец повяваше над пустите и мълчаливи улици. Младият човек чуваше само равномерния шум от стъпките си, отекващ по плочите на тротоара. Прохладата го ободри; безмълвието и мракът пробудиха в него мимолетни сладострастни желания. Той вървеше, без да бърза.

Най-сетне се бе освободил от престъплението си. Беше убил Камий, работата беше свършена и нямаше какво повече да се говори за това. Сега щеше да заживее спокойно в очакване на часа, когато Терез ще бъде негова. Мисълта за убийството понякога го задушаваше; но сега, когато то бе извършено, на гърдите му олекна, той дишаше свободно, беше се излекувал от мъките, породени от колебанието и страха.

Всъщност той бе изпаднал в състояние на затъпялост, тялото и мислите му бяха натежали от умора. Щом се върна в къщи, заспа дълбоко. Леки нервни тръпки пробягваха по лицето му.

На другия ден Лоран се събуди свеж и бодър. Беше се наспал чудесно. Нахлуващият през прозореца хладен въздух раздвижи натежалата му кръв. Той едва си спомняше събитията от последната вечер; ако не беше палещата рана, която изгаряше шията му, можеше да си помисли, че е легнал в десет часа след спокойно прекарана вечер. Раната от ухапването на Камий го гореше като нажежено желязо. Щом се сети за нея, почувства жестока болка. Сякаш цяла дузина игли се забиваха една по една в плътта му.

Разтвори яката на ризата си и погледна раната в мизерното огледало за 15 су, закачено на стената. Раната представляваше червена дупка, широка колкото монета от две су; кожата беше одрана и отдолу се показваше розово месо, покрито със струпеи; тънки струйки кръв бяха потекли до рамото и бяха засъхнали там. Раната изглеждаше тъмнокафява и голяма върху бялата шия, вдясно, под ухото. Извил гръб и протегнал врат, Лоран я разглеждаше и зеленикавото огледало отразяваше лицето му, разкривено в страшна гримаса.