Емил Зола - Терез Ракен

Лоран гледаше Камий. Никога досега не беше виждал такъв ужасен удавник. Трупът имаше смален, жалък вид, той още повече се беше свил при разлагането и представляваше малка купчина. В него веднага се отгатваше дребния чиновник със заплата не по-голяма от хиляда и двеста франка, ограничен и болнав, израсъл с билките, които му бе варила майка му. Това жалко тяло, отгледано сред топли завивки, зъзнеше сега върху студения одър.

Когато най-сетне се освободи от мъчителното любопитство, което го задържаше неподвижен и затъпял пред мъртвеца, Лоран излезе и тръгна бързо по кея. Вървеше и си повтаряше: „Ето какво направих от него. Жалко същество.“ Струваше му се, че го преследва отвратителна миризма, миризмата, която сигурно издаваше този разлагащ се труп.

Отиде при стария Мишо и м каза, че е познал Камий в моргата. Формалностите бяха изпълнени, погребаха удавения, издадоха смъртен акт. След това Лоран се успокои и напрегна цялата си воля да забрави престъплението и ужасните мъчителни сцени след убийството.

Магазинът в пасажа на Пон-Ньоф остана затворен три дни. Когато го отвориха отново, той изглеждаше още по-мрачен и по-влажен от преди. Стоките, пожълтели от прах, сякаш носеха семейния траур, всичко изглеждаше запуснато в мръсните витрини. Зад окачените на ръждясалите куки бонета се открояваше лицето на Терез, още по-бледо и матово, още по-землисто и застинало в мрачна неподвижност.

Всички жени от пасажа я съжаляваха. Търговката на изкуствени бижута показваше на всяка от клиентките си изтънения профил на младата вдовица като интересна и трогателна рядкост.

Три дни госпожа Ракен и Терез бяха останали в леглата си, без да си говорят и без дори да се виждат. Старата търговка седеше на кревата, облегната на възглавниците, и гледаше безсмислено пред себе си като обезумяла. Смъртта на сина й се беше разразила като страшен удар над главата й и тя бе паднала поразена. По цели часове седеше спокойна и безжизнена, потънала в безпросветно отчаяние; после изпадаше в кризи, плачеше, викаше, бълнуваше. В съседната стая Терез сякаш спеше, обърнала лице към стената, издърпала завивката до очите си; лежеше така вкаменена и безмълвна, без нито едно ридание да надигне завивката, с която бе покрита. Човек би казал, че крие в сянката на брачното ложе мислите, които я държаха вцепенена. Сюзан, която се грижеше за двете жени, сновеше грижливо от едната до другата, стъпваше тихо, навеждаше восъчното си лице над двете легла, но не успяваше да накара Терез да се обърне, а получаваше в отговор само резки и нетърпеливи движения, не можеше да утеши и госпожа Ракен, чиито сълзи рукваха веднага, щом нечий глас я изтръгваше от вцепенението й.

На третия ден Терез отхвърли завивката и седна бързо в леглото, сякаш обзета от трескава решителност. Тя отметна косите си, притисна слепите си очи и остана така за миг с ръце на челото, с втренчени очи, като че ли размишляваше. После скочи върху килима. Тялото й трепереше и гореше в треска; широки бледи петна се бяха появили по кожата й, която на места се бърчеше от слабост. Беше се състарила.

Сюзан, която влезе в стаята, се изненада, като видя, че е станала; посъветва я с кроткия си провлечен глас да си легне отново и да си почине още. Терез не я слушаше; тя търсеше и обличаше дрехите си с припрени треперливи движения. Когато се приготви, хвърли поглед в едно огледало, разтърка очи и прекара ръце по лицето си, сякаш за да изтрие нещо. После, без да произнесе нито дума, прекоси бързо трапезарията и влезе при госпожа Ракен.

Старата търговка беше изпаднала в тъпо спокойствие. Когато Терез влезе, тя изви глава и проследи с поглед младата вдовица, която застана пред нея безмълвна и покрусена. Двете жени се наблюдаваха няколко секунди, племенницата с нарастваща тревога, лелята, правейки неимоверни усилия да си припомни. След като най-сетне паметта й се възвърна, госпожа Ракен протегна треперещите си ръце и като обви врата на Терез, извика:

— Мое бедно дете, мой бедни Камий!

Тя плачеше и сълзите й съхнеха върху пламтящата кожа на вдовицата, която криеше сухите си очи в гънките на чаршафа. Терез остана така превита, за да излее старата майка сълзите си. Още от убийството тя се страхуваше от тази първа среща; беше останала в леглото, за да забави този миг, за да обмисли спокойно страшната роля, която имаше да играе.

Щом госпожа Ракен се успокои, Терез се засуети около нея, посъветва я да стане, да слезе в магазина. Старата търговка почти се беше вдетинила. Внезапната поява на племенницата й оказа благоприятно въздействие, което й възвърна паметта и съзнанието за окръжаващата я действителност. Тя благодари на Сюзан за грижите, говорейки съвсем смислено, с отслабнал глас, но без да бълнува, покрусена от тъга, която от време на време я задушаваше. Гледаше как Терез снове наоколо й и внезапно отново се обля в сълзи; тогава я извика при себе си, прегърна я и задушена от ридания, и каза, че има вече само нея на света.