Емил Зола - Терез Ракен

Вечерта се реши да стане, опита се да яде. Едва сега Терез видя от какъв страшен удар е засегната леля й. Краката на бедната старица бяха натежали. Можеше да се довлече до трапезарията само с бастун; струваше й се, че стените се люлеят около нея.

Тя пожела на следващия ден да отворят магазина. Страхуваше се, че ще полудее, ако седи сама в стаята. Слезе тежко по дървената стълба, като се спираше на всяко стъпало, и седна зад тезгяха. От този ден нататък остана там като закована, потънала в тиха печал.

Терез седеше до нея, мислеше и чакаше. Магазинът отново потъна в своето черно спокойствие.

Лоран идваше от време на време вечер, на два-три дни. Оставаше в магазина и разговаряше с госпожа Ракен около половин час. После си отиваше, без да погледне Терез в лицето. Старата търговка виждаше в негово лице спасител на племенницата си, благородно сърце, направило всичко възможно да й върне сина. Тя го приемаше с трогателна нежност.

Един четвъртък Лоран се озова там тъкмо когато влизаха стария Мишо и Гриве. Удари осем часа. Чиновникът и старият комисар бяха решили, всеки поотделно, че могат, без да се покажат особено нахални, да се върнат към стария навик и бяха пристигнали по едно и също време, като тласнати от една и съща пружина. След тях пристигнаха и Оливие и Сюзан.

Качиха се на горния етаж в трапезарията. Госпожа Ракен, която не очакваше гости, побърза да запали лампата и да направи чай. Когато всички насядаха около масата с наредените чаши и изсипаха кутията с доминото, нещастната майка внезапно се пренесе в миналото, погледна гостите и избухна в ридания. Едно място беше останало празно, мястото на сина й.

Това отчаяние вледени и притесни гостите. По лицата на всички се четеше егоистична жизнерадост. Тези хора се почувстваха неловко, защото в сърцата им не бе останал ни най-малък спомен за Камий.

— Хайде, мила приятелко — възкликна старият Мишо с леко нетърпение, — не бива да изпадате в такова отчаяние! Ще се разболеете.

— Всички сме смъртни — добави Гриве.

— Сълзите няма да ви върнат сина — назидателно заяви Оливие.

— Моля ви се — прошепна Сюзан, — не се измъчвайте така!

И понеже госпожа Ракен ридаеше все по-силно, Мишо не можа да сдържи сълзите си и каза:

— Хайде, хайде, малко смелост! Нали разбирате, че идваме тук, за да ви поразсеем. Дявол да го вземе, да не се натъжаваме! Да се помъчим да забравим… Да играем по за две су на партия. А, какво ще кажете?

С върховно усилие госпожа Ракен сдържа сълзите си. Може би схвана безгрижния егоизъм на своите гости. Изтри очите си, все още разтърсвана от ридания. Доминото трепереше в клетите й ръце, сълзите замъгляваха очите й.

Играха.

Лоран и Терез присъстваха на тази кратка сцена, съсредоточени и непроницаеми. Младият човек беше във възторг от възобновените събирания в четвъртък. Той ги желаеше горещо, ясно му беше, че има нужда от тях, за да постигне целта си. Освен това, без да се запитва защо, се чувстваше по-добре сред тези познати хора, осмеляваше се да гледа Терез в лицето.

Младата жена, облечена в черно, бледа и замислена, му се стори красива, с непозната досега красота. Той се почувства щастлив, когато срещна погледа й и прочете в него непреклонна смелост. Терез, както и преди, му принадлежеше тялом и духом.

Отлетяха петнадесет месеца. Острите усещания от първите часове се смекчиха; всеки изминал ден носеше успокоение, уталожване на мъката; животът навлезе в обикновените си релси с онова вяло униние и тъпо вцепенение, които обикновено се проявяват след големи кризи. Още отначало Лоран и Терез също се поддадоха на течението на новия живот, което помагаше да се преобразят; в тях се извършваше приглушен процес, за изясняването на който би било необходимо изключително проникновение, ако човек би пожелал да отбележи всичките му фази.

Лоран започна да идва всяка вечер в магазина, както в миналото. Но вече не вечеряше тук, не се заседяваше по цели вечери. Пристигаше към девет и половина и си отиваше след затварянето на магазина. Всеки би казал, че изпълнява дълга си, като идва да помогне на двете жени. Когато му се случеше да пропусне това свое задължение, на другия ден се извиняваше смирено, като слуга. В четвъртък помагаше на госпожа Ракен да запали огъня и да посрещне гостите. Проявяваше спокойна услужливост, която очароваше старата търговка.

Терез спокойно го гледаше като се суети около нея. Лицето й не беше вече така бледо; тя като че ли се чувстваше вече по-добре, беше по-засмяна и по-мила от преди. Само понякога устата й се свиваше нервно, две дълбоки бръчки се вдълбаваха отстрани и й придаваха странно изражение на скръб и страх.