Емил Зола - Терез Ракен

— Дявол да го вземе — каза той, — в нея не бива дори да шавнеш. Иначе ще се озовеш във водата.

Всъщност Камий ужасно се страхуваше от водата. Непрекъснатото боледуване във Вернон като дете не му беше дало възможност да се плиска в Сена; докато съучениците му тичаха да се къпят в реката, той лежеше в топли завивки. Лоран беше станал смел плувец и неуморим гребец. Камий беше запазил страха на децата и жените към дълбоката вода. Той опипа с крак дъното на лодката, сякаш да се увери в здравината й.

— Хайде влизай! — извика му Лоран със смях. — вечно се страхуваш!

Камий прекрачи лодката и залитайки, седна отзад. Като почувства под себе си твърдите дъски, се поободри и започна да се шегува, за да се покаже смел.

Терез стоеше сериозна и неподвижна на брега до любовника си, който държеше въжето. Той се наведе и й прошепна бързо:

— Внимавай, ще го хвърля във водата… Покорявай ми се… Аз отговарям за всичко.

Младата жена страшно пребледня. Просто се закова на мястото си, вцепени се, очите й станаха огромни.

— Влизай в лодката! — прошепна пак Лоран.

Тя не помръдна. В душата й бушуваше страшна борба. Направи неимоверно усилие, защото се страхуваше, че ще избухне в ридания и ще падне на земята.

— Аха! — извика Камий. — Лоран, погледни Терез! Ето кой се страхува. Виждаш ли я, ни назад, ни напред…

Той се беше настанил на задната пейка, опрял лакти наперилата на лодката, и се полюляваше самодоволно. Терез го погледна особено. Смехът на това клето същество й подейства като удар с камшик, който изплющя над нея и я подгони. Тя бързо скочи в лодката и застана до носа. Лоран улови веслата. Лодката се отдели от брега и бавно заплува към островите.

Спускаше се здрач. Дърветата хвърляха дебели сенки, водата край бреговете потъмня. По реката се виеха широки сребристобели пътеки. Скоро лодката се озова посред Сена. Шумът от кейовете достигаше приглушен дотук. Песните и виковете долитаха смътно, изпълнени с тъга. Никаква миризма на скара и на прах. Полъхваше свеж вятър. Стана студено.

Лоран отпусна греблата и лодката се понесе сама по течението.

Пред тях се издигаше огромният червеникав масив на островите. Двата бряга в тъмнокафяв цвят, осеяни със сиви петна, бяха като две широки ивици, които се сливаха с хоризонта. Водата и небето изглеждаха скроени от една и съща белезникава материя. Нищо не можеше да се сравни с тъжното спокойствие на есенния здрач. Лъчите бледнеят в трептящия въздух, остарелите дървета ронят листа. С първите студени повеи полето, обжарено от горещите летни лъчи, чувства приближаването на смъртта. Въздухът е наситен с униние, тъга. Нощта се спуска от небето и обвива земята в сянката си като в саван.

Тримата мълчаха. Седнали в лодката, която се плъзгаше по водата, те гледаха как последните лъчи замират над дърветата. Наближаваха островите. Големите червеникави маси потъмняха. Целият пейзаж потъна в мрак. Сега небето, островите, хълмовете се превърнаха в кафяви и сиви петна, които се губеха в млечната мъгла.

Камий се беше излегнал по корем на дъното на лодката, само главата му се подаваше; натопи ръцете си в реката.

— Пфу, колко е студена! — извика той. — Няма да се много приятно да се бухнеш с главата надолу в нея.

Лоран не отговори. От известно време той гледаше неспокойно двата бряга. Седеше, опрял огромните си ръце на коленете, стиснал устни. Терез, застинала, с леко отметната глава, чакаше.

Лодката навлезе в малък, тъмен и тесен ръкав между два острова. Иззад единия остров се чуваха приглушените песни на някакви лодкари, очевидно плуващи по Сена. Пред тях по реката — никой.

Лоран стана и улови Камий под мишниците. Той избухна в смях.

— О, недей, гъделичкаш ме! Стига с тия шеги. Хайде, престани! Ще ме бутнеш!

Лоран го стисна по-силно и го блъсна. Камий се обърна и видя страшното и разкривено лице на приятеля си. Не проумя истината. Но го обзе смътен ужас. Понечи да извика, почувства как една груба ръка стиска гърлото му. С инстинкта на животно, което се защитава, той коленичи и впи ръце в лодката. Бори се няколко секунди.

— Терез, Терез! — извика Камий със свистящ, задъхан глас.

Младата жена гледаше и се държеше за скамейката на лодката, която пращеше и се люлееше сред реката. Не можеше да затвори очи; ужасно нервно свиване ги държеше широко отворени, приковани в страшната гледка на борбата. Тя седеше вкаменена, безмълвна.

— Терез! Терез! — извика отново нещастникът в предсмъртно хриптене.