Емил Зола - Терез Ракен

Този ден, след като описа едно зверско убийство, от чиито подробности слушателите му потръпнаха, Мишо добави, поклащайки глава:

— А само това ли е… Колко престъпления остават неразкрити! Колко убийци се изплъзват от човешкото правосъдие!

— Как? — възкликна учудено Гриве. — Нима мислите, че по улиците просто така се разхождат разни негодници, които са извършили убийства и не са ги задържали?

Оливие се усмихна презрително:

— Драги господине — каза той с резкия си глас, — не ги задържат, защото по всяка вероятност не е известно, че са убийци.

Това разсъждение сякаш не убеди Гриве. Камий му дойде на помощ.

— Аз споделям мнението на господин Гриве… — каза той тъпо и важно. — Необходимо ми е да вярвам, че полицията е много добре организирана и никога няма да се сблъскам по улиците с убиец.

Оливие прие тези думи като оскърбление.

— Разбира се, че полицията е добре организирана! — възкликна той обидено. — Но ние не сме в състояние да направим невъзможното. Има злодеи, които са изучили престъпленията в училището на дявола и биха се измъкнали дори от божието наказание…Нали, татко?

— Да, така е — потвърди стария Мишо. — Веднъж например във Вернон, вие може би си спомняте случая, госпожа Ракен, убиха един каруцар на главното шосе. Намериха трупа, насечен на парчета в канавката. Не успяха да открият виновника. Може би той и до днес живее, може би дори е наш съсед и господин Гриве ще го срещне като се прибира в къщи.

Гриве пребледня като платно. Не смееше да се обърне; струваше му се, че убиецът на каруцаря е зад него. Всъщност беше му дори приятно да изпитва страх.

— Ами — измънка той, без сам да знае какво говори, — не, не мога да повярвам…

Аз също зная една случка. Веднъж пратиха в затвора някаква прислужница, защото откраднала сребърен прибор от господарите си. Два месеца по-късно, като отсякоха едно дърво, намериха прибора в гнездото на една сврака. Освободиха прислужницата… Както виждате, виновниците винаги си получават наказанието.

Гриве тържествуваше. Оливие се кикотеше.

— Значи — каза той, — пъхнаха свраката в затвора, а?

— Господин Гриве съвсем не искаше да каже това — намеси се Камий, недоволен, че вземат на присмех шефа му. — Мамо, дайте доминото.

Госпожа Ракен отиде за кутията, а младият човек продължи, като се обърна към Мишо:

— Значи, признавате, че полицията е безсилна понякога и има убийци, които се ширят на свобода!

— За нещастие, така е — отговори комисарят.

— Това направо е безнравствено! — заключи Гриве.

По време на този разговор Терез и Лоран останаха безмълвни. Те дори не се усмихнаха на глупостта на Гриве. Облакътени на масата, леко пребледнели, с блуждаещи очи, само слушаха. За миг погледите им, потъмнели и пламтящи, се срещнаха. Ситни капки пот оросяваха корените на косата на Терез, а по кожата на Лоран неусетно запълзяха студени тръпки.

Понякога, в неделя, когато времето бе хубаво, Камий принуждаваше Терез да се разходят по Шан-з-Елизе. Младата жена би предпочела да остане във влажния мрак на магазина. Тя се уморяваше, отегчаваше се да се мъкне подръка с мъжа си, който се спираше пред магазините, възклицаваше учудено, правеше разни забележки или глупаво мълчеше. Но Камий си знаеше своето. Той обичаше да показва жена си. Когато срещнеше някой от колегите си и особено някой началник, гордо разменяше поздрав, ако беше с нея. Впрочем той се разхождаше просто за да се каже, че се разхожда, почти без да говори, вдървен и неестествен в празничните си дрехи, като влачеше крака с тъп и суетен вид. Терез се измъчваше, че трябва да върви подръка с такъв мъж.

В дните за разходка госпожа Ракен придружаваше децата си до края на пасажа. Тя ги целуваше така, като че ли тръгват на пътешествие. След това им даваше безкрайни съвети и ги притесняваше с молби да внимават.

— Преди всичко — казваше им тя, — пазете се от злополуки. Толкова коли има в Париж!… Обещайте ми да не се смесвате с тълпата…

Най-сетне ги оставяше да тръгнат и дълго ги следеше с очи. После се връщаше в магазина. Краката й бяха натежали, затова не можеше дълго да ходи.

Друг път, по-рядко, съпрузите излизаха вън от Париж: отиваха в Сент-Уен или в Аниер и ядяха риба на скара в ресторантите край реката. Това бяха дни на големи гуляи, за които се говореше цял месец предварително. Терез приемаше по-охотно, почти радостно тези разходки, в които оставаше на чист въздух до десет, а понякога и до единадесет часа вечер. Сент-Уен със зелените си острови и напомняше Вернон. Тя усещаше как в нея се надигат всичките диви страсти, които бе изпитвала към Сена като младо момиче. Сядаше на пясъчния бряг, потапяше ръцете си в реката и просто се възраждаше под палещите слънчеви лъчи, смекчени от свежата прохлада на сенките. Докато тя късаше и цапаше роклята си по камъните и глинестата почва, Камий разстилаше грижливо на земята носната си кърпа и предпазливо сядаше. В последно време младото семейство водеше почти винаги и Лоран, който оживяваше разходката със смеховете и селската си жизнерадост.