Емил Зола - Терез Ракен

Той се въртеше в постелята, потънал в пот, лягаше по корем, притискаше влажното си лице до възглавницата, където се бе опирала пристегнатата в кок коса на Терез. Хапеше плата с пресъхналите си устни, пиеше нежното ухание на възглавницата и оставаше тъй без дъх, изнемогнал, виждайки огнени линии пред затворените си клепки. Питаше се как е най-подходящо да убие Камий. После, когато започнеше да не му достига въздух, се обръщаше бързо по гръб и под хладните повеи на вятъра от прозореца, широко отворил очи, искаше от синьото квадратче небе съвет за злодейство, за убийство.

Не измисли нищо. Както беше казал на любовницата си, той не беше нито дете, нито глупак; нямаше намерение да употреби нито кама, нито отрова. Необходимо му беше тайно убийство, което да не го изложи на опасност — зловещо задушаване, без викове, без ужас, чисто и просто изчезване. Страстта го разтърсваше и го подтикваше да действа, но цялото му същество властно му внушаваше благоразумие. Той беше твърде страхлив и сладострастен, за да рискува благополучието си. Замисляше убийство, за да живее спокойно и щастливо.

Малко по малко сънят го обори. Свежият въздух бе изгонил от тавана топлия, уханен призрак на Терез. Разбит, обезсилен, Лоран се отпусна в сладко и смътно вцепенение. Задрямвайки, реши да изчака благоприятния случай и се унесе под шепота на една и съща мисъл: „Ще го убия, ще го убия!“ след пет минути вече спеше, дишането му стана спокойно.

Терез се прибра в къщи в единадесет часа. Добра се до пасажа на Пон-Ньоф с пламнала глава, с напрегната мисъл, без да съзнава по какви пътища е минала. Струваше й се, че току що е излязла от Лоран, така ясно звучаха в ушите й последните му думи. Завари госпожа Ракен и Камий разтревожени и притеснени от отсъствието й. Тя отговори сухо на въпросите им, обясни им, че напразно е ходила и че трябвало да чака цял час на тротоара автобуса.

Когато си легна, чаршафите й се сториха студени и влажни. По още пламтящото й тяло пробягнаха тръпки на отвращение. Камий веднага заспа, а Терез дълго наблюдава върху възглавницата бледото му лице с глупаво зинала уста. Тя се отдръпна от него, изпита желание да натика свития си юмрук в устата му.

Изтекоха около три седмици. Лоран идваше в магазина всяка вечер; той изглеждаше уморен, като че ли беше болен. Под очите си имаше сини сенки, устните му бяха побледнели и напукани. Но си оставаше все така невъзмутимо спокоен, гледаше Камий право в лицето и му засвидетелстваше все същото искрено приятелство. Госпожа Ракен отгатваше, че го измъчва скрита треска и стана още по-ласкава към семейния приятел.

Терез отново бе надянала безмълвната си намусена маска. Тя беше по-неподвижна, по-непроницаема и по-невъзмутима от когато и да било. Лоран сякаш не съществуваше за нея. Едва го поглеждаше, рядко му казваше по някоя дума, отнасяше се към него с пълно безразличие. Госпожа Ракен, чието добро сърце се възмущаваше от това държане, казваше понякога на младия човек:

— Не обръщайте внимание на студенината на племенницата ми. Аз я познавам.

Лицето й изглежда студено, но сърцето й е топло, изпълнено с нежност и преданост.

Любовниците вече не се срещаха. След вечерта на улица Сен-Виктор не бяха оставали насаме. Вечер, когато се случваше да застанат лице в лице, привидно спокойни и чужди един на друг, буря от страст, от ужас и желание бушуваше под невъзмутимото им държане. Понякога у Терез се прокрадваха страстни пориви, лукавства, жестоки шеги. А у Лоран тътнеше мрачна грубост, мъчителна нерешителност. Те сами не смееха да се загледат до дълбините на душата си, до дъното на тази тревожна треска, която сякаш изпълваше мозъка им с гъста парлива мъгла.

Понякога успяваха безмълвно да си стиснат ръцете зад някоя врата, бързо и силно, до болка. Биха искали всеки да отнесе по пръстите си късче от плътта на другия. Това ръкостискане беше единственото удовлетворение на желанията им. Мислено влагаха в него цялата си страст. Не искаха нищо друго. Чакаха.

Веднъж, в четвъртък вечер, преди да седнат да играят, гостите на госпожа Ракен както обикновено си поговориха. Една от главните теми на разговор бяха разказите на стария Мишо от предишната му служба; разпитваха го за загадъчните и зловещи случки, които е разследвал. Тогава Гриве и Камий слушаха историите на полицейския комисар с изплашени блажени лица като малки деца, на които разказват „Синята брада“ или „Палечко“. Тези разкази ги плашеха и ги забавляваха.