Емил Зола - Терез Ракен

Две седмици вече Лоран не можеше да се приближи до Терез. Едва тогава почувства колко необходима му беше станала тази жена. Навикът от чувствена наслада беше събудил в него нови желания, много по-силни, по-палещи. Той вече не се стесняваше от целувките на любовницата си, напротив, търсеше ги с настървението на гладен звяр. В тялото му се бе затаила страст, стигаща до кръвожадност. Сега, когато му бяха отнели любовницата, желанието избухна в него със сляпа сила. Той обичаше бясно. Като че ли всичко в тази процъфтяваща животинска природа беше стихийно. Той се подчиняваше на инстинктите си, оставяше се да го ръководят изискванията на организма му. Преди една година би се изсмял, ако някой му кажеше, че ще стане роб на една жена, и то дотолкова, че ще се лиши от покоя си. Скритите желания несъзнателно го бяха уплели и накрая го бяха захвърлили със завързани ръце и крака в страстните обятия на Терез. В този миг той се страхуваше, че може да забрави всяка предпазливост, не смееше да отиде вечер в пасажа на Пон-Ньоф, боеше се да не извърши някоя лудост. Вече не можеше да се владее. Любовницата му, със своята котешка гъвкавост, с нервните си ласки малко по малко се беше промъкнала във всичките фибри на тялото му. Той имаше нужда от тази жена, за да живее, както човек има нужда от храна и вода.

Сигурно щеше да направи някоя глупост, ако не беше получил писмо от Терез; тя му пишеше да остане на другия ден вкъщи. Обещаваше му да отиде при него в осем часа вечерта.

Като излезе от работа, той се раздели с Камий под предлог, че е уморен и ще отиде да си легне веднага. След вечеря Терез също изигра своята роля. Каза, че една от клиентките не е платила, прояви се като неумолима собственица и заяви, че ще отиде сама да си поиска парите. Клиентката живееше в Батиньол. Госпожа Ракен и Камий смятаха, че е много далеч и не се знае дали ще успее. Но не се усъмниха и оставиха Терез спокойно да излезе.

Младата жена изтича до Пор-о-Вен, като се плъзгаше по влажния паваж, блъскаше минувачите, бързаше по-скоро да стигне. Лицето й се обливаше в пот, ръцете й горяха. Вървеше като пияна. Изкачи се бързо по стълбата в къщата с мебелирани стаи. Стигна задъхана, с блуждаещи очи на шестия етаж и съзря Лоран, който я чакаше наведен над перилата.

Тя влезе в таванската стая. Широката й пола изпълни помещението, толкова бе тясно. Свали шапката си и се отпусна изнемощяла на леглото.

Таванското прозорче беше широко отворено и през него върху пламтящата постеля нахлуваше мощна свежест. Любовниците останаха дълго време в този бордей като в дъното на яма. Изведнъж Терез чу часовника на „Питие“ — удари десет часа. Би желала да е глуха! С мъка стана и огледа таванската стая, едва сега я забеляза. Потърси шапката си, върза панделките, седна и каза бавно:

— Трябва да си отивам.

Лоран беше коленичил пред нея. Той държеше ръцете й.

— Довиждане — каза тя, без да помръдне.

— Не, не довиждане — възкликна той, — това е много неопределено!… Кога ще дойдеш пак?

Тя го изгледа право в лицето.

— Искаш ли да ти кажа откровено? Смятам, че няма да дойда никога вече, това е истината. Няма за какво да изляза, не мога да измисля нищо.

— Значи, трябва да си кажем сбогом?

— Не, не искам!

Тя изрече тези думи с гневна уплаха. После добави по-тихо:

— Сега ще си отида.

Лоран мълчеше, мислеше за Камий.

— Не искам да му сторя зло — каза най-сетне той, без да споменава името му. — Но той наистина много ни пречи… Не можеш ли да ни освободиш от него, да го изпратиш някъде далеч, на път.

— Ах, да, да го изпратя на път! — поклати глава младата жена. — въобразяваш си, че такъв мъж ще се съгласи да пътува… За него има само един път, от който човек никога не се връща… Но той всички ни ще зарови. Такива хора, които едва дишат, никога не умират.

Настъпи мълчание. Лоран се довлече на колене, притисна се до любовницата си, облегна глава на гърдите й.

— Сънувах един съм — каза той, — исках да прекарам цялата нощ с теб, да заспя в обятията ти и да се събудя на другия ден от целувките ти… Бих искал да бъда твой мъж… Разбираш ли?

— Да, да! — отговори тръпнеща Терез.

После рязко се наведе над Лоран и го покри с целувки. Докосваше с панделките си твърдата брада на младия човек. И вече дори не мислеше, че е облечена и дрехите й ще се смачкат. Говореше през сълзи, прекъсвана от ридания:

— Не ми говори такива неща… защото няма да имам сили да те напусна. Ще остана тук. По-добре ме окуражи, кажи ми, че пак ще се видим… Нали се нуждаеш от мене, все ще намерим някой ден средство да бъдем заедно!