Емил Зола - Терез Ракен

— Ах, боже мой! — говореше той с пресеклив глас. — Боже мой, какъв ужас!…

Излизаш от къщи и умираш ей тъй, изведнъж… Просто страшно… Горката госпожа Ракен, клетата майка, какво ще й кажем?… Добре, че дойдохте у нас… Разбира се, че ще ви придружим…

Той стана, повъртя се из стаята, докато намери бастуна и шапката си, и през това време накара Лоран да повтори подробностите по злополуката, като възклицаваше пак на всяка фраза.

Излязоха четиримата. Когато стигнаха до пасажа на Пон-Ньоф, Мишо спря Лоран.

— Не идвайте с нас — каза той. — Вашето присъствие всъщност ще бъде подозрително, а това трябва да се избегне… Нещастната майка ще се усъмни, че е станала злополука и ще ни принуди да признаем истината по-рано отколкото би трябвало… Почакайте ни тук.

Това нареждане облекчи убиеца, който трепереше при мисълта да влезе в магазина. Той се овладя и закрачи напред-назад по тротоара напълно успокоен. От време на време дори забравяше станалото, спираше се пред магазините, подсвиркваше си и се обръщаше да погледне минаващите край него жени. Стоя на улицата повече от половин час и хладнокръвието му все повече и повече се възвръщаше.

Не беше ял от сутринта. Изведнъж усети глад, влезе в една сладкарница и се натъпка до насита със сладкиши.

В това време в магазина на пасажа се разиграваше сърцераздирателна сцена. Въпреки заобикалките и кротките приятелски думи на стария Мишо, в един миг госпожа Ракен разбра, че със сина й се е случило нещастие. Тя пожела да узнае истината с отчаяна решителност сред потоци от сълзи и писъци, които потресоха стария й приятел. А когато узна всичко, потъна в трагична скръб. Глухи ридания я разтърсваха цяла. Тя изпадна в безумна криза на ужас и мъка. Стоеше задъхана и от време на време надаваше пронизителен вик сред тътнещата буря на скръбта. Щеше да се повлече по земята, ако Сюзан не я придържаше през круста, като плачеше на коленете й, обърнала към нея бледото си лице. Оливие и баща му стояха прави, потресени и безмълвни, извръщайки лица, неприятно развълнувани от тази сцена, нарушаваща егоистичното им спокойствие.

А бедната майка си представяше вкочанелия и страшно подпухнал труп на сина си, носен от мътните води на Сена; в същото време го виждаше още съвсем мъничък в люлката, когато тя го бранеше от смъртта. Беше го възвръщала към живот повече от десет пъти, обичала го бе с цялата си любов тридесет години. И ето той умираше сега далеч от нея, така, изведнъж, в студената мръсна вода, като куче. Майката си спомни топлите завивки, в които го бе загръщала. Колко грижи, какво закриляно детство, колко ласки и нежни излияния и всичко това, за да се удави накрая по такъв жалък начин! При тези мисли гърлото на госпожа Ракен се сви; за миг й се стори, че ще умре, задушена от отчаяние.

Старият Мишо побърза да излезе. Остави Сюзан при търговката, а те с Оливие повикаха Лоран и се отправиха веднага към Сент-Уен.

По пътя едва размениха няколко думи. Всеки се беше свил в своя ъгъл на файтона, който ги друсаше по паважа. Седяха неподвижни и безмълвни в мрака на колата. От време на време лъч от уличните фенери за миг заливаше с ярка светлина лицата им. Печалното събитие, което ги бе събрало, ги изпълваше с мрачно униние.

Когато най-сетне пристигнаха в гостилницата край реката, завариха Терез на легло с пламнала глава и горещи ръце. Кръчмарят им каза полугласно, че младата жена има силна треска. Всъщност Терез се чувстваше слаба и малодушна и се страхуваше да не признае убийството в пристъп на възбуда, затова беше предпочела да играе ролята на болна. Тя пазеше сурово мълчание, стискаше устни и клепачи и не желаеше да вижда никого от страх да не проговори. Завита до брадата, заровила глава във възглавницата, тя се беше свила на кълбо и с тревога се вслушваше в разговорите около нея. През червеникавата светлина, която играеше пред очите й през затворените клепачи, неизменно я преследваше гледката на борбата между Камий и Лоран в лодката; тя виждаше мъжа си, блед, страшен, как израства и се надига от тинестата вода. Това неумолимо видение усилваше треската в кръвта й.

Старият Мишо се опита да й поговори, да я утеши. Тя се извърна към стената с нетърпеливо движение и отново зарида.

— Оставете я на мира, господине — каза кръчмарят. — Тя трепери при най- малкия звук… Сам виждате, нужен й е покой.

Долу, в общата зала, един полицейски агент пишеше протокол за произшествието. Мишо и синът му слязоха, последвани от Лоран. Когато Оливие се представи като служител от префектурата, всичко беше приключено за десет минути. Лодкарите бяха все още там и като очевидци описаха с пълни подробности случая, обясниха как тримата паднали във водата. Дори Оливие и баща му да изпитваха и най-малкото съмнение, то би изчезнало при такива свидетели. Но те нито за миг не е бяха усъмнили в думите на Лоран, напротив, представиха го на полицейския агент като най-добрия приятел на жертвата и настояха да се впише в протокола, че младият човек се е хвърлил във водата да спасява Камий Ракен. На другия ден вестниците описаха злополуката с цял куп подробности; нещастната майка, неутешимата вдовица, благородният и смел приятел, нищо не липсваше в описанието на произшествието, което бе отпечатано в цялата парижка преса и оттам бе заровено в департаментските архиви.