Емил Зола - Терез Ракен

При този нов зов Терез избухна в ридания. Нервите й не издържаха. Кризата, от която се страхуваше, я връхлетя и тя падна трепереща на дъното на лодката. Остана там сгърчена, изгубила свяст, примряла.

Лоран продължаваше да раздрусва Камий, като стискаше с едната си ръка гърлото му. Най-сетне с другата ръка успя да го откъсне от лодката. Задържа го във въздуха като дете в протегнатите си силни ръце. Изпъна за миг шия; жертвата му, обезумяла от бяс и от страх, се изви, отвори уста и впи зъби в нея. Когато убиецът, сдържайки се да не извика от болка, хвърли с рязко движение Камий в реката, той откъсна със зъбите си парче месо.

Камий изрева и падна. Появи се още два-три пъти над реката; виковете му се чуваха все по-глухо и по-глухо.

Лоран не загуби нито секунда. Вдигна яката на палтото си, за да скрие раната. После сграбчи в обятията си припадналата Терез, обърна лодката с един ритник и падна в Сена, без да изпуска любовницата си. Поддържаше я над водата и зовеше отчаяно за помощ.

Лодкарите, чиито песни бе чул зад острова, доплуваха, като гребяха с все сила. Веднага разбраха, че се е случило нещастие; погрижиха се първо за Терез, настаниха я на една скамейка в лодката, а после за Лоран, отчаян от гибелта на приятеля си. Той се хвърли отново във водата, потърси Камий из местата, където беше сигурен, че няма да го намери и най-сетне се върна разплакан, като кършеше ръце и скубеше косите си. Лодкарите се мъчеха да го успокоят, да го утешат.

— Моя е вината! — викаше той. — Не биваше да оставям горкия човек да се движи и да се люлее. Изведнъж се озовахме и тримата от едната страна на лодката и се обърнахме… Като падаше във водата, той ми извика да спася жена му…

Както става обикновено, веднага между лодкарите се намериха двама-трима младежи, готови да свидетелстват за злополуката.

— Ние ви видяхме — казаха те. — Дявол да го вземе, лодката не е твърда земя!

Ах, горката женица! Хубаво пробуждане я чака!

Те отново уловиха веслата, взеха лодката на буксир и отведоха Терез и Лоран в ресторанта, където вечерята беше вече приготвена. Вестта за злополуката се разнесе за няколко минути из целия Сент-Уен. Лодкарите я разказаха, като че ли са били очевидци. Цяла тълпа състрадателно се трупаше пред кръчмата.

Съдържателят и жена му бяха добри хора, предложиха дрехи на пострадалите. Щом се свести, Терез изпадна в нервна криза, избухна в сърцераздирателни ридания. Трябваше да я сложат на легло. Природата й подпомагаше разиграващата се зловеща комедия.

Когато младата жена се поуспокои, Лоран я повери на грижите на собствениците на гостилницата. Пожела да се върне в Париж сам, за да съобщи с всичките възможни предисловия страшната вест на госпожа Ракен. Всъщност той се страхуваше от нервната възбуда на Терез. Предпочиташе да й остави време да размисли и да се вживее в ролята си.

Лодкарите изядоха вечерята на Камий.

Докато седеше в тъмния ъгъл на колата, отнасяща го към Париж, в главата на Лоран окончателно узря план за действие. Той беше почти уверен, че всичко ще мине безнаказано. Изпълваше го тъпа и тревожна радост от извършеното престъпление. Като стигна до Клиши, нае файтон и каза да го отведат у стария Мишо на улица Сен. Беше девет часът вечерта.

Завари стария полицейски комисар на масата с Оливие и Сюзан. Отиде у тях, за да му окажат помощ в случай, че го заподозрат и за да се избави от неудобството да съобщи лично ужасната вест на госпожа Ракен. Това задължение особено го отвращаваше. Очакваше да присъства на ужасна сцена на отчаяние и се страхуваше да не би да не изиграе достатъчно добре ролята на разплакан приятел. Освен това болката на майката щеше да му бъде тягостна, макар че всъщност малко го беше грижа за това.

Когато влезе у Мишо, облечен в прости, прекалено тесни за него дрехи, комисарят го погледна въпросително. Лоран разказа за злополуката с прекъслечен глас, сякаш се задушаваше от скръб и умора.

— Дойдох при вас — каза той накрая, — защото не зная какво да правя с нещастните жени, поразени от такъв жесток удар… Не посмях да отида сам при майката. Моля ви, елате с мен!

Докато говореше, Оливие го гледаше втренчено, проницателно и това го плашеше. Убиецът се бе хвърлил с главата надолу у тези полицаи в пристъп на дързост, която трябваше да го спаси. Но не можеше да се сдържи да не трепери под изпитателните погледи. Виждаше недоверие там, където всъщност очакваше изумление и съчувствие. Сюзан, по-безпомощна и бледа от когато и да било, почти припадна. Оливие, който се ужасяваше от мисълта за смърт, макар и сърцето му всъщност да оставаше безучастно, си беше придал изражение на скръбно недоумение, изучавайки по навик лицето на Лоран, без ни най-малко да подозира зловещата истина. Колкото до стария Мишо, той непрекъснато надаваше възклицания на ужас, състрадание, удивление; въртеше се на стола си, пляскаше с ръце, вдигаше очи към небето.