Емил Зола: Пари

Като го видя толкова смирен, Сакар си спомни с горчивина за поздрава на Сабатани в Шампо: наистина сега към него се обръщаха само опозорените и неуспели типове. Но той все пак изпитваше някакво уважение към този буден ум, защото добре знаеше, че най-храбрите отряди са съставени от отчаяни хора, които са готови на всичко, тъй като няма какво да загубят. Показа се добър към него.

— Служба — повтори той. — О, може да се намери. Елате при мене.

— Сега на улица „Сен Лазар“, нали?

— Да, на улица „Сен Лазар“. Сутрин.

Продължиха да разговарят. Жантру беше много озлобен срещу Борсата, като човек, който не е успял честно да спечели, и повтаряше, че там можеш да успееш само ако си мошеник. Бил скъсал с тази работа, искал да опита нещо друго, струвало му се, че благодарение на неговото университетско образование и познанията му за света би могъл да си намери хубаво място в администрацията. Сакар одобрително кимаше с глава. Отдалечили се от оградата, те вървяха по тротоара и когато стигнаха до улица „Брониар“, и двамата с любопитство се вгледаха в едно тъмно купе с хубав впряг. Колата бе спряла на тази улица, главата на коня бе обърната към улица „Монмартр“, а гърбът на седналия на високо кочияш беше неподвижен като камък. Те забелязаха как една женска глава два пъти се показа на вратичката и бързо изчезна. Изведнъж главата пак се показа, задържа се и отправи дълъг нетърпелив поглед назад и към Борсата.

— Баронеса Сандорф — прошепна Сакар.

Тази глава беше много особена, с пламенни черни очи под тъмни клепачи, страстно лице с кървавочервена уста, загрозено само от доста дълъг нос. Тя изглеждаше много красива, преждевременно узряла на двадесет и пет години, приличаше на вакханка, облечена от най-големите дамски шивачи на империята.

— Да, баронесата — повтори Жантру. — Зная я още когато беше младо момиче и живееше при баща си, граф Дьо Ладрикур. О, какъв бесен и възмутително груб играч! Ходех при него всяка сутрин за нареждания, един ден едва не ме наби. Не плаках за него, когато умря от кръвоизлив, разорен от редица дребни ликвидации… Малката тогава трябваше да се реши да се омъжи за барон Сандорф, съветник в посолството на Австрия, който бе тридесет и пет години по-възрастен от нея, но сигурно влуден от нейните огнени погледи.

— Зная — каза просто Сакар.

Главата на баронесата отново бе потънала в купето. Но почти веднага пак се появи, още по-разпалена, с източена шия, за да може да гледа надалече, към площада.

— Тя играе, нали?

— О, като луда! При всички критични дни ще я видите там, в колата и, следи курсовете, трескаво взима бележки в тефтерчето си, дава нареждания… Вижте! Масиас е чакала — ето той отива при нея.

И наистина Масиас тичаше с цялата сила на късите си крака с таблица в ръка; видяха го как опря лакти на вратичката на купето, как провря главата си да се съвещава с баронесата. После те двамата се отстраниха малко, за да не бъдат уличени в шпиониране, а когато комисионерът тръгна отново бегом назад, го повикаха. Отначало той хвърли поглед встрани и щом се увери, че ъгълът на улицата го прикрива, веднага се спря задъхан; все пак червеното му пъпчиво лице бе весело и големите му сини очи гледаха с детска чистота.

— Какво става с тия хора? — извика той. — Ето че Суец стремглаво пропада. Говори се за война с Англия. Разбунтува ги тази новина, която никой не знае откъде дойде… И аз ви питам: кой измисли тази война? Дано сама да се е измислила… С една дума — голяма каша.

Жантру намигна.

— Кълве ли още дамичката?

— О, бясно! Отнасям нарежданията и на Натансон.

Слушайки ги, Сакар гласно извика мисълта си:

— Виж ти, истина било. Бяха ми казали, че Натансон е станал борсов посредник.

— Много мило момче е този Натансон — заяви Жантру, — заслужава да успее. Ние работехме заедно в Банката за кредитиране срещу движими имущества… Но той ще успее, защото е евреин. Баща му е австриец, живее в Безансон, мисля, че с часовникар… Да знаете как го прихвана един ден там, в банката, като разбра какви мошеничества се вършат. Той си каза, че работата не била много трудна, трябвало да имаш една стая и да отвориш едно гише; и ето че отвори гише… А вие доволен ли сте, Масиас?

— О, доволен! Вие сте минали през тази работа, имате право да казвате, че трябва да си евреин, иначе е излишно да се мъчиш да разбереш; нямаш ли ръка, нямаш сполука… Мръсна професия! Но хванал ли си се, няма как. А освен това аз имам здрави крака и се надявам.