— О, на Борсата никога! — отвърна младият мъж с рязък жест, сякаш прогонваше трагичния спомен за баща си.
После отново се усмихна.
— Знаете ли, аз вече се ожених… Да, за една приятелка от детинство. Бяха ни сгодили по времето, когато бях богат, и тя се заинати, не се отказа от мене, макар че съм вече голтак.
— Чудесно, аз получих покана — отвърна Сакар. — А можете ли да си представите, че някога съм бил във връзка с вашия тъст, господин Можандр, когато: той имаше тъкачница за брезенти във Вилет. Навярно е спечелил хубаво състояние.
Разговаряха до една пейка. Жордан го прекъсна, за да му представи един нисък, дебел господин с военна стойка, който седеше на пейката и с когото той бе разговарял.
— Господин капитан Шав, чичо на жена ми… Госпожа Можандр, моята тъща, по баща Шав, е от Марсилия.
Капитанът бе станал и Сакар му се поклони. Той познаваше тази апоплектична фигура с вдървен врат от носенето на твърда яка; беше от оня тип дребни играчи в брой, които човек можеше да срещне всеки ден тук от един до три часа. Те се стремяха към малка печалба, почти сигурна печалба от петнадесет до двадесет франка, реализирани още същия ден на Борсата.
Смеейки се добродушно, Жордан обясни присъствието си тук:
— Моят чичо е запален борсаджия и като минавам понякога оттук, използувам случая да му стисна ръката.
— Ами да! — каза просто капитанът. — Трябва да се играе, щом като с пенсията, която ми отпуска правителството, мога да умра от глад.
После Сакар, който прояви интерес към смелостта на младия мъж в борбата му за живот, попита как върви литературната му работа. И Жордан, развеселен още повече, разказа, че бедното му семейство се настанило на петия етаж в една къща на авеню „Клиши“; Можандрови, които нямали доверие в един поет, сметнали, че е достатъчно съгласието им за брака и не дали нищо под предлог, че след тяхната смърт дъщеря им ще наследи непокътнатото им богатство, увеличено с направените икономии. Не, литературата не можела да го храни; бил намислил един роман, но нямал време да го напише, защото се принудил да се отдаде на журналистиката, в която пишел всичко — от хрониката до съдебните репортажи, та дори и произшествията.
— Е, добре — каза Сакар, — ако започна моята голяма работа, може би ще имам нужда от вас. Така че обадете ми се.
След като се сбогува, той зави зад Борсата. Тук най-сетне далечният шум и лаенето в играта заглъхнаха, превърнаха се в смътна глъчка, която се губеше в тътнежа на площада. От тази сврача стъпалата също бяха изпълнени с народ; но кабинетът на борсовите посредници, чиито червени тапети се виждаха през Еисоките прозорци, беше изолиран от шума в голямата колонна зала, в която спекуланти, изискани хора, богаташи, се бяха настанили удобно на сянка — някои седяха сами, други образуваха малки групи, превърнали в своеобразен клуб този просторен перистил под открито небе. Тази страна на борсовата сграда, наподобяваща малко задната част на театър с вход за артисти, гледаше към мрачната и сравнително спокойна улица „Нотр дам де Виктоар“, цялата изпълнена с винарни, кафенета, бирарии и кръчми, които гъмжаха от всевъзможна, странно смесена клиентела. Фирмите показваха също така, че покрай голямата съседна клоака е поникнала паразитна растителност: осигурителни дружества с лоша репутация, мошенически финансови вестници, компании, банки, представителства, агенции, цяла поредица от мошеници, настанили се в някое дюкянче или мецанин, широки една педя. А и по тротоарите, и по платното на улицата, и навред бродеха хора, които дебнеха като при лов в гора.
Сакар се бе спрял при оградата и вдигнал очи към вратата на кабинета на борсовите посредници, наблюдаваше с остър поглед като на командуващ армия всички подробности на мястото, което искаше да превземе с щурм. Но в този момент един як мъжага излезе от съседната кръчма, прекоси улицата и много ниско му се поклони.
— О, господин Сакар, нямате ли някаква работа за мене? Окончателно напуснах Банката за кредитиране срещу движими имущества, търся си служба.
Жантру, бивш преподавател в Бордо, се беше преселил в Париж поради някаква нечиста история. Принуден да напусне университета, този декласиран, хубав мъж с разперена черна брада и плешива глава беше всъщност културен, интелигентен и приятен; на двадесет и осем години беше попаднал в Борсата, от десет години се влачеше и излагаше като комисионер, който едва печелеше пари за пороците си. И днес, съвсем оплешивял, отчаян като проститутка, чиито бръчки й пречат да си изкарва хляба, той непрекъснато очакваше случая, който щеше да му донесе успех и богатство.
Читать дальше