Емил Зола: Пари

Буш, който имаше делова кантора на улица „Фендо“, на ъгъла на улица „Вивиен“, много пъти му беше правил големи услуги в трудни положения. Той със захлас продължаваше да разглежда бистротата на скъпоценния камък, вдигнал широкото си лице с големи сиви очи, които като че ли бяха угаснали от силната светлина; бялата връзка, която винаги носеше, беше увита като въже около врата му; а яката на редингота му, купен на вехто, някога прекрасен, но сега невъобразимо изтъркан и нашарен с петна, се бе завряла в посивялата му коса, която на редки и непослушни кичури падаше от плешивия му череп. Не можеше да се определи възрастта на шапката му, опърлена от слънцето и къпана от дъждовете.

Най-сетне Буш реши да се върне на земята.

— О, господин Сакар, дошли сте тук да ни наобиколите.

— Да… Заради едно писмо на руски език, писмо от руски банкер, установил се в Константинопол. Сетих се, че брат ви може да ми го преведе.

Буш, който несъзнателно продължаваше да върти нежно рубина в дясната си ръка, му протегна лявата, като каза, че тази вечер преводът ще му бъде изпратен. Но Сакар обясни, че се касаело само за десет реда.

— Ще се кача, брат ви ще ми ги прочете веднага…

Той бе прекъснат от появата на една огромна жена, госпожа Мешен, добре позната на редовните посетители на Борсата, една от тия яростни и нещастни спекулантки, чиито мазни ръце бъркат във всички видове съмнителни сделки. Валчестото й като луна лице, подпухнало и червено, с дребни сини очи, с малко сплеснато носле и с малка уста, с която говореше напевно като дете, сякаш преливаше от старата бледолилава шапка, овързана с червени връзчици; гигантските и гърди и подутият и от воднянка корем издуваха до пръсване зелената поплинена рокля, опръскана и пожълтяла от кал. Тя държеше в ръце огромна, прастара черна кожена чанта, дълбока колкото куфар, която никога не изпускаше. Днес чантата, издута и напълнена до пръсване, я дърпаше вдясно, превиваше я като дърво.

— Ето ви и вас — каза Буш, който навярно я чакаше.

— Да, и получих книжата от Вандом, нося ги.

— Добре, да отидем бързо у нас… Днес нямахме никаква работа тук.

Сакар хвърли колеблив поглед върху огромната кожена чанта. Той знаеше, че неизбежно ще падат в нея обезценени книжа, акциите на обявените във фалит дружества, с които „мокрите крака“ още играят, спазаряват акциите от петстотин франка за двадесет су, за десет су със смътната надежда за някакво невероятно покачване, или пък разчитат на нещо практически по-възможно — да могат да преотстъпят тази дяволска стока с печалба на някои банкери, които желаят да надуят пасивите си. В смъртоносната финансова битка Мешен беше гарванът, който следваше армиите в поход; с чантата си тя се явяваше при учредяването на всяко дружество, на всяка голяма кредитна банка, като душеше въздуха и очакваше труповете дори в щастливите часове на триумфално покачване на акциите; защото тя добре знаеше, че провалът е неизбежен, че ще дойде денят на клането, когато ще има трупове за ядене, а в калта и в локвите от кръв — акции без пари. И Сакар, който обмисляше големия си проект за банка, леко потръпна, пронизан от предчувствие, виждайки тази морга на обезценени акции, през която минаваха всички мръсни книжа, изметени от Борсата.

Сакар задържа Буш, когато той тръгваше със старата жена.

— Значи, мога да се кача, уверен, че ще намеря брат ви?

Погледът на евреина се смекчи, като изрази някаква тревожна изненада.

— Брат ми ли? Ама положително! Къде ще бъде?

— Много добре, доскоро виждане!

Сакар ги изчака да се отдалечат и продължи бавно да крачи покрай дърветата в посока към улица „Нотр дам де Виктоар“. Тази част от площада е най-оживена, заета от търговски и промишлени предприятия, чиито фирми, изписани със златни букви, блестяха под слънцето. По балконите се люлееха щори, едно цяло провинциално семейство стоеше с отворени уста зад прозореца на някаква хотелска стая. Той машинално вдигна глава, погледна тия хора, чието изумление го накара да се усмихне, ободрен от мисълта, че винаги ще намери акционери в департаментите. Крясъкът на Борсата, шумът от далечното вълнение, продължаваше зад гърба му, преследваше го като някаква заплаха, която щеше да го настигне, за да го погълне.

Една нова среща го накара да се спре.

— Жордан, нима и вие на Борсата? — извика той, като стисна ръката на висок, кестеняв мъж с малки мустаци, който имаше решителен и волеви вид.

Жордан, чийто баща, банкер в Марсилия, се беше самоубил преди години поради катастрофални за него спекулации, от десет години обикаляше улиците на Париж, увлечен страстно в литературата, като водеше мъжествена борба срещу черната мизерия. Един от неговите братовчеди, живущ в Пласан, който познаваше семейството на Сакар, го беше някога препоръчал на последния, когато той приемаше цял Париж в двореца си в парка „Монсо“.