Емил Зола: Пари

Преди години в спекулациите с парцели от полето Монсо Сакар бе имал спорове, дори се бе скарал с Гундерман. Те не можеха да се разбират, единият бе буен и встрастен в материалните наслади, другият — въздържан и със студена логика. И затова; Сакар, обзет от гневна криза и разярен от това триумфално появяване, вървеше към изхода, когато другият го повика.

— Кажете ми, мой драги приятелю, истина ли е, че напускате деловите среди?… Вярвайте ми, добре ще направите, хубаво е.

Тия думи шибнаха Сакар като камшик в лицето. Той опери ниския си ръст и отвърна с ясен, остър като меч глас:

— Основавам кредитна банка с двадесет и пет милиона капитал, смятах скоро да дойда да ви видя.

И той излезе, като остави зад гърба си възбудената гълчава на залата, в която всички се блъскаха, бързайки да не пропуснат откриването на Борсата. О, дано най-сетне успее, дано паднат в краката му тия хора, които му обръщаха гръб, та да си премери силите с този цар на златото, когото може би ще повали един ден! Не беше още решил да говори за големия си проект и затова сам остана изненадан от думите си, които необходимостта да отговори го бе принудила да каже. Но нима можеше да опита с друго щастието си сега, когато брат му го изоставяше и когато хората и обстоятелствата го оскърбяваха, за да го хвърлят отново в борбата така, както връщат окървавения бик на арената?

За миг стоя изтръпнал на края на тротоара. Беше настъпил напрегнатият час, в който животът на Париж сякаш нахлува в този централен площад между улица „Монмартр“ и улица „Ришельо“ — двете задръстени от тълпата артерии. От четирите кръстовища при четирите ъгъла на площада прииждаха непрекъснати потоци от коли, които прекосяваха паважа сред водовъртежа на тълпа от пешеходци. Пред оградата имаше два реда фиакри, които неспирно бяха в движение, а пък на улица „Вивиен“ каляските на борсовите посредници бяха подредени една до друга в дълга редица, над която стърчаха кочияшите, стиснали поводите в ръце и готови да плеснат камшик при първата заповед. Стъпалата и перистилът бяха почернели от мравуняк рединготи, а под часовника, където вече се бяха събрали и действуваха борсовите агенти, се вдигаше шум от предлагания и търсения, един шум от прилива и отлива на ажиото, заглушаващ грохота на града. Минувачите обръщаха глави и се питаха с любопитство и страх какво става там, какви са тия загадъчни финансови операции, непонятни за повечето френски мозъци, какви са тия необясними за тях разорения и внезапни забогатявания, които ставаха сред ръкомахания и варварски викове. А той, Сакар, спрял се на края на тротоара, оглушал от далечните гласове, блъскан от бързащите хора, още веднъж мечтаеше за царството на златото в този квартал на всички страсти, в средата на който от един до три часа Борсата тупти като огромно сърце.

Но след разорението си той не беше посмял да влезе в Борсата; и този ден пак чувството на накърнена суетност, увереността, че ще бъде посрещнат като победен, му забраняваше да изкачи стъпалата. Също като влюбен, които е изгонен от алкова на любовницата си, но продължава още по-силно да я желае, макар да мисли, че я мрази, той неизбежно се въртеше тук, обикаляше колонадата по различни поводи, прекосяваше градината с вид на човек, който се разхожда под сянката на кестените. Тук, в тази прашна градинка без трева и цветя, където по пейките между писоарите и будките за продажба на вестници гъмжеше от особен род подозрителни спекуланти и гологлави жени от квартала кърмеха бебетата си, той се преструваше, че се шляе безцелно, вдигаше очи, дебнеше Борсата, разярен от мисълта, че ще обсади един ден тази сграда, ще я стегне в тесен обръч и ще влезе в нея като победител.

Той навлезе под дърветата в десния ъгъл срещу улица „Банк“ и изведнъж попадна в малката борса за обезценени акции, сред „мокрите крака“, както с презрителна ирония наричат тия играчи с вехтории, които на открито, дори в калта при дъждовни дни, предлагат ценни книжа на фалирали компании. Тук имаше една шумна група нечистоплътни евреи с мазни лъскави лица и с остри профили като на грабливи птици, едно необикновено сборище на типични гърбави носове, опрени един до друг като над плячка, които се настървяваха с гърлени викове, сякаш бяха готови да се разкъсат един друг. Малко встрани от тях той забеляза един пълен човек, който разглеждаше на слънце някакъв рубин, вдигнал го внимателно нагоре между огромните си мръсни пръсти.

— О, Буш!… Добре че ви видях, исках да дойда при вас.