Емил Зола: Пари

Обзет от спомени, сега той чакаше аспержите, без да се интересува какво става в залата, където вълнението непрекъснато растеше. В едно широко огледало отсреща той забеляза образа си и се изненада от него. Възрастта не се беше отпечатала върху дребната му фигура — изглеждаше на тридесет и осем, а не на петдесет и осем, беше си останал слаб и бодър като младеж. Дори мургавото му и изпито кукленско лице с остър нос и блестящи очи през последните години някак се беше пооправило, добило беше очарованието на устойчива, гъвкава и буйна младост; в гъстата му коса нямаше нито един бял косъм. Той непрекъснато си спомняше пристигането си в Париж на другия ден след преврата, в онази зимна вечер, когато попадна на улицата с празни джобове, гладен, побеснял от желание да задоволи апетитите си. Ах, това първо сноване из улиците, преди още да разтвори куфара си, почувствувал нужда да се впусне из града с изтърканите си ботуши и омазненото си палто, за да го завладее! След тази вечер той често се бе възкачвал много високо, река от милиони бе изтекла през ръцете му, но никога богатството не му бе принадлежало като роб, като нещо свое, с което разполага, което държи под ключ като нещо живо, материално. Лъжата, фикцията винаги беше обитавала касите му, от които сякаш през неизвестни дупки изтичаше златото. След това ето го пак на улицата, както в началото, в далечното минало, също така млад, също така изгладнял, все така незадоволен, терзан от същата жажда за наслади и победи. Беше опитал всичко, но не се бе наситил, защото не бе имал нито възможност, нито време, както сам вярваше, да проникне достатъчно дълбоко в хората и нещата. В този час той изпитваше унижението на човек от улицата, на по-дребен и от начеващия, когото биха крепили илюзията и надеждата. Обземаше го трескаво желание да започне всичко отново, за да завоюва всичко отново, да се изкачи по-високо, отколкото някога се бе изкачвал, най-сетне да постави крак върху завоювания град. Не вече лъжливото богатство на фасадата, а солидната сграда на благосъстоянието, истинското царство на златото, властвуващо върху пълни торби.

Гласът на Мозер, който отново се извисяваше, остър и пронизителен, изтръгна за миг Сакар от размишленията му.

— Експедицията в Мексико струва четиринадесет милиона месечно, това Тиер го доказа… И наистина човек трябва да бъде сляп, за да не види, че мнозинството в Камарата е разколебано. Сега в левицата са над тридесет. Самият император напълно разбира, че е невъзможно да упражнява абсолютна власт, тъй като той пръв заговори за свобода.

Пийро вече не отговаряше, задоволяваше се само да се подсмихва презрително.

— Да, аз зная; на вас ви се струва, че пазарът е солиден, че сделките вървят. Но почакайте края… Нали виждате, в Париж много се разруши и много се построи! Големите работи изсмукаха готовите пари. А мощните кредитни банки, които ви изглеждат процъфтяващи, веднага ще се разорят една след друга, щом като една от тях фалира… Да не говорим, че народът се вълнува. Тази международна асоциация на работниците, която наскоро се образува, за да подобри жизнените условия на трудещите се, мене много ме плаши. Във Франция има недоволства, революционното движение се усилва всеки ден… Казвам ви, че червеят е в плода. Всичко ще пукне.

Започнаха шумни протести. Този проклет Мозер положително имаше чернодробна криза. Обаче като говореше, самият той не изпускаше от очи съседната маса, където Мазо и Амадийо продължаваха да разговарят шепнешком сред шума. Постепенно цялата зала се разтревожи от тези дълги поверителни разговори. Какво имаше да си казват, че така си шушукат? Навярно Амадийо даваше нареждания, подготвяше някакъв удар. От три дни се разпространяваха лоши слухове относно работите на Суец. Мозер намигна и също понижи глас:

— Знайте, че англичаните искат да попречат да се работи там. Може да избухне война.

Този път дори Пийро бе разтърсен от поразителната новина. Беше невероятно и затова думата война веднага хвръкна от маса на маса, като доби достоверна сила: Великобритания изпратила ултиматум, с който искала веднага да се прекратят работите. Очевидно Амадийо разговаря само за това с Мазо, на когото дава нареждане да продаде всички негови акции от Суец. Паническо бръмчене се разнесе във въздуха, наситен с мазни изпарения и нарастващ шум от чинии. Вълнението стигна до връхната си точка, когато в ресторанта внезапно влезе един от чиновниците на борсовия посредник, малкият Флори — младеж с нежно лице, почти скрито в гъста кестенява брада. Той бързо се устреми към шефа си и му предаде пачка фишове, като му прошепна нещо на ухото.