Емил Зола - Пари

И той си тръгна тичешком, като се смееше. Разправяха, че е син на съдия в Лион, който се провалил с някакви недостойни деяния; след като баща му изчезнал, той попаднал в Борсата, защото не пожелал да продължи да следва право.

Сакар и Жантру бавно се отправяха към улица „Брониар“; пак видяха купето на баронесата, но стъклата на прозорците бяха вдигнати, загадъчната кола изглеждаше празна, кочияшът като че ли седеше още по-неподвижно в това очакване, което често продължаваше до закриването на Борсата.

— Тя е дяволски съблазнителна — подзе грубо Сакар. — Разбирам стария барон.

Жантру загадъчно се усмихна.

— О, барона! Мисля, че тя отдавна му е омръзнала. Казват, че бил много стиснат… Така че знаете ли с кого се е хванала, за да може да плаща сметките си? Парите от играта никога не стигат.

— Не.

— С Делкамбр.

— Делкамбр, главния прокурор, този висок сух човек, толкова жълт и толкова суров!… О, как ми изглеждат заедно!

И двамата, много развеселени и много разпалени, се разделим, стискайки силно ръцете си, след като Жантру каза на другия, че ще си позволи да го посети в най-скоро време.

Щом остана сам, Сакар пак бе пленен от силния глас на Борсата, който кънтеше с упоритостта на прилив. Той беше заобиколил ъгъла, беше се насочил към улица „Вивиен“, откъм онази страна на площада, която поради липса на кафенета изглеждаше строга. Мина покрай Търговската камара, пощенската станция, големите рекламни агенции и ставаше все по-замаян и трескав, колкото повече се приближаваше към главната фасада; и когато можа да обхване с кос поглед перистила, отново се спря, сякаш искаше да завърши обиколката на колонадата, това страстно обхождане, което мечтаеше да направи. Тук, от това място, където улицата се разширява, животът се разгръщаше, блестеше: вълна от консуматори нахлуваше в кафенетата, сладкарницата не оставаше празна, витрините привличаха тълпата, особено тая на един златар, на която пламтяха големи сребърни предмети. И от четирите ъгъла, четирите кръстовища като че ли се увеличаваше реката от фиакри и пешеходци и създаваше една необяснима бъркотия; бюрото на омнибусите утежняваше задръстването, а колите на борсовите посредници, наредени една до друга, заприщваха тротоара почти от единия до другия край на оградата. Обаче очите на Сакар бяха втренчени във високите стъпала, по които бавно се нижеха рединготи, огрени от слънцето. Те се изкачваха към колоните в компактна, черна, гъмжаща маса, в която едва се очертаваха бледите петна на лицата. Всички бяха прави, не се виждаха столовете; кръгът на борсовите посредници, насядали под часовника, можеше да се определи само по особения кипеж, по разпалените жестове и думи, от които въздухът трептеше. По-спокойно беше вляво, сред групата на банкерите, заети с арбитражи, с обикновени разменни операции и с английски чекове; но и тук непрестанно преминаваше върволица от хора, които отиваха в телеграфа. Навсякъде, дори в страничните коридори, беше препълнено с притискащи се един о друг спекуланти; между колоните до железните огради с парапети имаше хора, които се чувствуваха като у дома си, опрели кореми или гърбове към тапицерията на една ложа. Трясъкът, наподобяващ грохот на парна машина, се увеличаваше, раздрусваше в огнен трепет цялата Борса. Изведнъж той забеляза как комисионерът Масиас тичешком слезе по стъпалата, после скочи в колата си и кочияшът подкара коня в галоп.

Тогава Сакар почувствува, че юмруците му са стиснати. С голямо усилие се откъсна от зрелището, зави по улица „Вивиен“ и я прекоси, за да отиде до ъгъла на улица „Фейдо“, в къщата на Буш. Беше си спомнил за писмото на руски, което искаше да му се преведе. Елин млад човек, застанал пред книжарницата в партера, се изправи пред него и го поздрави в момента, когато влизаше: той позна Гюстав Седий, чийто баща, фабрикант на коприна от улица „Жьоньор“, го беше настанил при Мазо, за да изучи механизма на финансовите сделки. Сакар се усмихна бащински на това елегантно голямо момче, досещайки се добре защо стои тук на пост. Книжарницата на Конен доставяше бележници на цялата Борса, откакто малката госпожа Конен започна да помага на своя съпруг, дебелия Конен, престанал да излиза от задното помещение, където изработваше стоката; тя обаче сновеше непрекъснато насам-натам, обслужваше клиентите, излизаше по работа навън. Беше дебела, руса, розова, истинска къдрава овчица със светли копринени коси, много грациозна, много ласкава и постоянно весела. Разправяха, че много обичала съпруга си, но това не й пречеше да бъде нежна с някой клиент от Борсата, когото харесваше; но не за пари, а единствено за удоволствие, и то само по веднъж, в една съседна гостоприемна къща, както гласеше легендата. Във всеки случай тия, които ощастливяваше, трябваше да бъдат дискретни и благодарни, защото тя си оставаше винаги обожаваната и ухажвана жена, за която не се разпространяваха лоши слухове. А книжарницата продължаваше да процъфтява, беше един кът на истинско щастие. Минавайки, Сакар забеляза как госпожа Конен се усмихна през витрината на Гюстав. Каква хубава овчица! И той изпита приятно чувство на ласкава нежност. Най-сетне изкачи стълбата.