Емил Зола - Пари

С нов жест Буш взе досието Сикардо, тънка сива книжна папка. Никакви сметки за направени разходи, само дванадесетте полици.

— Поне Виктор да беше стока — обясняваше плачливо старата жена. — Но представете си едно ужасно дете… Ах, тежко е да получиш такова наследство — едно хлапе, което ще свърши на ешафода, и тия хартийки, срещу които нищо не ще извлека!

Буш упорито бе втренчил големите си сиви очи върху полиците. Колко много пъти ги бе проучвал с надеждата да открие някаква незабелязана досега подробност във формата на буквите, някаква особеност в обгербваната хартия. Той твърдеше, че този остър и тънък почерк не може да не му е познат.

— Интересно — повтаряше той не за първи път, — положително съм виждал вече такива „а“ и „о“, написани толкова наклонено, че приличат на „и“.

Точно в този момент се почука; той помоли Мешен да протегне ръка и да отвори, тъй като вратата водеше право към стълбата. За да влезе в другата стая, към улицата, трябваше да се мине оттук, през кантората. А пък кухнята, една дупка без въздух, се намираше от другата страна на площадката.

— Влезте, господине.

Сакар влезе. Той се усмихваше, развеселен вътрешно от закованата медна плочка на вратата, на която с големи черни букви бе написано: „Спорни дела“.

— О, да, господин Сакар, вие идвате за този превод… Брат ми е там, в другата стая… Влезте, влезте де.

Но Мешен напълно преграждаше пътя; тя разглеждаше новодошлия с все по-голяма изненада. Трябваше да направят цяла маневра: той се дръпна назад към стълбата, тя също излезе на площадката и се прилепи към стената, за да му направи място да влезе и да премине в съседната стая, където потъна. При тия сложни движения тя не го изпусна из очи.

— О! — въздъхна мъчително тя. — Никога не съм виждала този господин Сакар толкова отблизо… Виктор съвсем прилича на него.

Буш отначало я гледаше, без да може да разбере. После внезапно просветление го озари и той тихо изруга:

— Дявол да го вземе! Така е, знаех си аз, че някъде съм виждал този почерк.

Този път той стана, разрови досиетата, най-сетне намери едно писмо, изпратено му от Сакар миналата година, за да му иска отсрочка за една несъстоятелна дама. Бързо сравни почерка на полиците с писмото: наистина бяха същите „а“ и „о“, станали с течение на времето още по-остри; очевидна беше еднаквостта на главните букви.

— Той е, той е — повтаряше Буш. — Само че защо Сикардо, защо не Сакар?

И в паметта му възкръсна една тъмна история от миналото на Сакар, която бившият комисионер Лансоно, сега милионер, му беше разказал: Сакар дошъл в Париж на другия ден след държавния преврат, за да използува силата на своя издигащ се брат Ругон; отначало мизерствувал в мрачните улици на стария Латински квартал, а после бързо забогатял, благодарение на един съмнителен брак, сключен след като е имал щастието да погребе първата си жена. По време на своите трудни години той сменил името си Ругон със Сакар, просто като променил малко името на покойната си жена, която се казвала Сикардо.

— Да, да, Сикардо, отлично си спомням — прошепна Буш. — Имал е куража да подпише полиците с името на жена си. Навярно така се е записало семейството, когато се настанило на улица „Арп“, а после хитрецът взел всички предпазни мерки, като се преместил в друга квартира, без да вдига шум… О, значи не е душил само къде има пари, свалял е и момичета по стълбите! Тая глупост най-сетне ще му изиграе мръсен номер.

— Шт! Шт! — подзе Мешен. — Хванахме го, можем да кажем, че господ е добър. Най-сетне ще бъда възнаградена за всичко, което направих за моя нещастен Виктор, когото обичам въпреки всичко, така де, макар че е непоправим.

Тя сияеше, нейните малки очи искряха в плувналото й в тлъстина лице.

Но Буш охладня след трескавата възбуда от това дълго търсено решение, което случайността му поднесе, изпадна в размишления, започна да клати глава. Наистина, макар и разорен в момента, Сакар все още беше добър за доене. Можеха да попаднат на не толкова изгоден баща. Само че той нямаше да се остави да му досаждат, имаше страшни зъби. Какво могат да му направят? Положително той самият не знаеше, че има син, би могъл да отрича, въпреки тази необикновена прилика, която поразяваше Мешен. Освен това той за втори път бе вдовец, свободен, на никого не трябваше да дава сметка за своето минало, а дори и да приемеше малкия, нямаше от какво да се страхува, никакви заплахи не биха му въздействували. А да измъкнат от него заради бащинството само шестстотинте франка по полиците, беше наистина много малко, та не си заслужаваше чудесният случай. Не, не, трябва да се размисли, да се изчака, да се намери начин нивата да бъде ожъната, когато напълно узрее.