Емил Зола - Пари

— Съвсем не, ние не сме крадци. Ние ще изкупим неговия милиард, всичките му ценни книжа и акции срещу бонове за снабдяване, разпределени по години. И представете си този огромен капитал, превърнат в една извънредно голяма потребителска възможност; за не по-малко от сто години потомците на вашия Гундерман ще бъдат принудени като другите граждани към личен труд, защото най-сетне годишните бонове ще свършат, а няма да могат да капитализират икономиите си от това голямо изобилие на продукти, дори ако се допусне, че не бъде премахнато правото на наследство… Аз ви казвам, че с един удар ще бъдат пометени не само личните предприятия, акционерните дружества, сдружението на частните капитали, но и всички непреки източници на ренти, всички системи на кредитиране, даване под наем на жилища и земи… Мярка за стойностите ще бъде само трудът. Надницата също така ще бъде премахната, тъй като в сегашната капиталистическа система тя не е равностойна на точния продукт на труда, понеже никога не може да задоволи всекидневните нужди на работника. Трябва да се признае, че сегашното положение принуждава и най-честния собственик да се придържа към жестокия закон на конкуренцията, да експлоатира своите работници, ако иска да живее. Цялата наша сегашна социална система трябва да бъде разрушена. Ах, как ще се задушава Гундерман от тежестта на своите бонове за снабдяване! Наследниците на Гундерман няма да успеят да изядат всичко, ще бъдат принудени да дадат от боновете си на други хора и да хванат мотиката или инструмента като другите.

Сигизмон избухна в непринуден смях като дете през междучасие, като продължаваше да стои прав пред прозореца, загледан в Борсата, в която гъмжеше черният мравуняк от играчи. Алена червенина се появи по скулите му; не го забавляваше нищо друго, освен да си представя така ироничните шеги на справедливото бъдеще.

Сакар все повече се вълнуваше. Ако все пак този мечтател казваше истината? Ако е отгатнал бъдещето? Нали разказва за неща, които изглеждат много ясни и смислени.

— Ами! — прошепна той, за да се успокои. — Нали всичко това няма да стане през следващата година?

— Разбира се! — подзе младият човек, който доби отново сериозен и уморен вид. — Ние сега сме в преходния период, в периода на агитация. Може би ще има революционни насилия, те често са неизбежни. Но прекалените действия, увлеченията са нещо преходно… О, няма защо да скривам големите трудности в началото! Цялото това мечтано бъдеще изглежда непостижимо, не можем да дадем на хората една реална представа за това бъдещо общество, за това сдружение на справедливия труд, при което нравите ще бъдат съвсем различни от нашите. Ще бъде някакъв друг свят, на някаква друга планета… Освен това трябва да се признае — за преустройството още не сме готови, ние продължаваме да търсим. Аз вече не спя, по цели нощи мисля. Например възможно е да ни кажат: „Ако нещата са такива, каквито са, значи човешката логика ги е направила такива.“ Така че е необходима огромна работа, за да се върне реката в нейния извор и да се насочи в друго русло!… Разбира се, сегашният социален строй дължи многовековното си процъфтяване на индивидуалния принцип, който благодарение на съревнованието и личния интерес непрекъснато увеличава и подновява производството. Ще бъде ли толкова ползотворен колективизмът и с какво средство ще активизира производствената дейност на работника, щом печалбата няма да бъде стимулиращ фактор? Това за мен е неясното, съмнителното, тревожното, слабото място, с което трябва да водим борба, ако искаме социализмът да възтържествува един ден… Но ние ще победим, защото с нас е справедливостта. Погледнете! Виждате ли това здание пред вас?… Виждате ли го?

— Борсата? — каза Сакар. — Що за въпрос? Да, виждам я!

— Е добре, глупаво ще бъде да я хвърлим във въздуха, защото ще я построят отново другаде… Само че предупреждавам ви — тя сама ще се взриви, когато държавата я експроприира и логично стане единствена и универсална банка на нацията; а кой знае, може би тогава ще служи за обществено влагалище на нашите много големи богатства, един от хамбарите на изобилието, откъдето нашите внуци ще намират всичко за техните празненства.

С широк жест Сигизмон разкриваше това бъдеше на всеобщото, еднакво за всички щастие. Беше се въодушевил толкова, че го разтърси нов пристъп на кашлица; върна се на масата си, сложи лакти върху книжата и подпря с ръце главата си, за да сподави хрипа, който раздираше гърдите му. Но този път не можа да се успокои. Внезапно вратата се отвори, Буш притича, след като бе отпратил Мешен; изглеждаше съкрушен, измъчен от тази ужасна кашлица. Той веднага се наведе и обгърна брат си с големите си ръце така, както се люлее болно дете.