Емил Зола - Доктор Паскал

Петнадесетгодишният Шарл изглеждаше на не повече от дванадесет и си бе останал със засичащия умна петгодишно дете. Поразително приличаше на леля Дид, лудата от Тюлет, която му се падаше прапрабаба. Със стройното си изящество, с корона от светли и леки като коприна коси напомняше онези безкръвни малки крале, с които родът свършва. Пусти бяха големите му светли очи, в тревожната му красота се долавяше обреченост. Никакъв мозък, никакво сърце, беше просто като порочно кученце, което се отриваше в хората, за да го погалят. Прабаба му Фелисите, привлечена от красотата му, в която твърдеше, че разпознава собствената си кръв, отначало го прати да учи в колеж на нейна издръжка; но след половин година го изгониха оттам, обвинявайки го в срамни пороци. Тя прояви упоритост и на три пъти го дава в различни пансиони, откъдето редовно го изхвърляха все така позорно. И тъй като Шарл не искаше или просто не можеше нищо да научи, а само разваляше децата, се наложи да го оставят вкъщи, като членовете на рода си го прехвърляха един на друг. Тогава доктор Паскал се трогна и реши да го излекува; изостави напразните си усилия едва след като го държа около година у дома си, понеже се обезпокои, че присъствието му може да навреди на Клотилд. Сега, ако Шарл не беше у майка си, при която вече почти не живееше, го намираха у Фелисите или у някой друг роднина; облечен изящно, заобиколен с играчки, приличаше на изнежен малък престолонаследник от древен западнал кралски род.

Все пак старата госпожа Ругон се измъчваше за този русокос незаконороден правнук и бе решила да сложи край на клюките, които се разпространяваха в Пласан във връзка с него, като накара Максим да го вземе при себе си в Париж. Така щеше да се потули още една грозна семейна история. Но Максим дълго време си прави оглушки поради своя вечен страх да не си развали спокойствието. След войната бе получил наследство от покойната си жена, бе забогатял и се бе върнал в къщата си на авеню Боа дьо Булон да си яде благоразумно парите, тъй като от ранния разврат бе придобил спасителен страх от удоволствията. Държеше преди всичко да избягва вълненията и отговорностите, за да живее колкото се може по-дълго. От известно време страдаше от силни болки в краката, поради ревматизъм, както смяташе той; вече се виждаше осакатял, прикован в кресло. А внезапното завръщане на баща му във Франция, новата дейност, която Сакар разгръщаше, окончателно го стреснаха. Много добре познаваше този гълтач на милиони и трепереше, като го гледаше как отново се върти около него добродушен, както винаги приятелски ухилен. Нямаше ли да му види сметката, ако поради тези болки в краката, които се засилваха, някой ден се схванеше и бъдеше принуден да остане на неговите грижи? И го обзе такъв страх от самотата, че най-сетне се съгласи да види сина си. Ако момчето му се стореше кротко, умно, здраво, защо да не го вземе при себе си? Така щеше да има другар, наследник, който щеше да го пази от посегателствата на баща му. Постепенно с целия си егоизъм започна да си представя, че го обичат, галят, защищават. Но може би все пак нямаше да се реши на такова пътуване, ако лекарят не му бе предписал бани в Сен Жерве, а това означаваше да се отбие само няколко мили от пътя си. И така една сутрин Максим пристигна неочаквано у старата госпожа Ругон, решен още вечерта да вземе влака, след като я разпита и види момчето.

Към два часа Паскал и Клотилд още седяха при чешмата под яворите, където Мартин им бе занесла карето, когато пристигна Фелисите с Максим.

— Миличко, каква изненада! Водя ти брат ти.

Поразена от този чужд, отслабнал, прежълтял човек, когото едва успя да познае, девойката стана. Откакто се бяха разделили през 1854 година, тя го бе виждала само два пъти: веднъж в Париж, веднъж в Пласан. Но ясно си го спомняше като елегантен, жив младеж. Сега лицето му бе хлътнало, косите оредели, прошарени. Накрая все пак успя да различи красивите тънки черти с тревожно женско изящество въпреки преждевременната му грохналост.

— А колко добре изглеждаш ти! — просто каза Максим, като я целуваше.

— Човек трябва да живее на слънце — отвърна тя. — Ах, колко се радвам, че те виждам!

С професионалния си лекарски поглед Паскал бе определил състоянието на своя племенник. Той също го целуна.

— Здравей, момчето ми… Права е, знаеш, на човек му е добре само на слънце, ние сме като дърветата!

Фелисите, която в това време бе отскочила до къщата и се връщаше, извика: