Емил Зола - Доктор Паскал

В Сулейад Мартин ги чакаше да се върнат. Отдалеч им махна с ръка. Какво, днес нямаше ли да вечерят? После, когато се приближиха, каза:

— Ха, сега пък вие ще почакате четвърт час. Не посмях да сложа месото във фурната.

И те останаха навън в сумрака на отиващия си ден, очаровани. Боровата горичка, потънала в тъмнина, излъчваше смолисто ухание; а по още напечения харман, където гаснеше последен розов отблясък, пробягваше тръпка. Сякаш цялото имение, съсухрените бадемови дървета, сгърчените маслини въздишаха с облекчение, с наслада, притихваха под чистата ведрина на широкото бледнеещо небе; а яворите зад къщата се бяха превърнали в черна грамада непрогледен мрак, в който се чуваше вечната кристална песен на чешмата.

— Виж ти! — каза докторът. — Господин Беломбр вече се е навечерял и е излязъл на прохлада.

Сочеше с ръка към съседната градина, където седеше на пейка висок слаб седемдесетгодишен старец с дълго, насечено от бръчки лице, едри втренчени очи, много коректно облечен в редингот и с връзка.

— Той е мъдрец — прошепна Клотилд. — Щастлив е.

— Той ли? Как не! — възрази Паскал.

Никого не мразеше, само господин Беломбр, пенсиониран основен учител, който живееше в малката си къща самотно, ако не се смята глухонемият му, по-възрастен от него градинар, имаше способността да го дразни.

— Тоя здравеняк се е изплашил от живота, чуваш ли? От живота!… Да, суров и стиснат егоист! И не е допуснал жена в живота си просто от ужас, че ще трябва да й купува обувки. Познава само хорските деца, които го тормозят: на това се дължи омразата му към детето, защото за него то е месо за бой… Страх от живота, страх пред дълга, страх от задълженията, от неприятностите, от нещастията! Страх от живота, и понеже се боиш от страданията, се отказваш и от радостите му! Разбираш ли, такава подлост ме възмущава, не мога да я простя… Човек трябва да живее, цял да живее, да живее целия живот и по-добре страдания и само страдания, отколкото този отказ, тази смърт за всичко живо и човешко в нас!

Господин Беломбр беше станал и с малки крачки вървеше спокойно по една алея в градината си. Тогава Клотилд, която продължаваше да го гледа мълчаливо, най-после каза:

— Все пак съществува и радостта на отречението. Да се откажеш да живееш, да се запазиш за тайната, не е ли било в това голямото щастие на светците?

— Ако не са живели, не могат да бъдат светци — извика Паскал.

Но почувствува, че тя се бунтува, че отново ще му се изплъзне. В метафизичната тревога всъщност има страх и омраза към живота. И той се разсмя със своя добродушен, толкова нежен, толкова сговорчив смях.

— Не, не! За днес ни стига! Хайде да не се караме повече, да се обичаме, силно… Ето, Мартин ни вика. Да вървим да вечеряме.

През следващия месец настроението се влоши, Клотилд страдаше главно защото Паскал започна да заключва чекмеджетата. Вече нямаше предишното спокойно доверие в нея и това така я нараняваше, че ако завареше шкафа отключен, щеше да хвърли папките в огъня, както я караше баба й Фелисите. Отново бяха започнали сръдните, често не си говореха по два дена.

Една сутрин по време на такова мълчание, което траеше от по-предишния ден, докато им поднасяше закуската, Мартин каза:

— Преди малко, като пресичах площада пред околийското, видях един нетукашен човек. Влезе у госпожа Фелисите. Стори ми се, че го познах… Да, няма да се учудя, ако излезе, че е вашият брат, госпожице.

Паскал и Клотилд веднага си проговориха.

— Брат ти ли? Баба ти чакаше ли го?

— Не, не ми се вярва… Тя го чака от половин година… Знам, че преди седмица отново му е писала.

И те заразпитваха Мартин.

— Ами какво да ви кажа, господарю? Аз господин Максим съм го виждала преди четири години, когато поседя два часа у нас, като отиваше в Италия. Може да се е променил… В гръб ми се стори познат.

Разговорът продължи. Клотилд изглеждаше щастлива от това събитие, което най-после прекратяваше тягостното мълчание, а Паскал заключи:

— Добре де, ако е той, ще ни дойде на гости.

Беше наистина Максим. След като от месеци отказваше да дойде, най-после бе отстъпил пред настойчивите покани на старата госпожа Ругон, която имаше да затваря и тази семейна жива рана. Беше отдавнашна истерия и положението се влошаваше с всеки изминал ден.

Преди петнадесет години Максим, който тогава бе на седемнадесет, съблазни едно слугинче и то му роди син. Глупаво похождение на преждевременно развит хлапак; баща му Сакар и мащехата му Рьоне се задоволиха просто да се посмеят; тя само бе обидена от недостойния му избор. Младата майка, Жюстин Мего, беше от едно близко до Пласан село, също седемнадесетгодишна, руса, покорна, кротка и я върнаха вкъщи с хиляда и двеста франка рента, да си отглежда малкия Шарл. След три години тя се омъжи за Анселм Тома, сарач от предградието, добър работник, разумен момък, който се поблазни от рентата. Впрочем момичето стана порядъчно, примерно, надебеля, просто сякаш бе оздравяло от кашлица, за която са се безпокоили, че може да се дължи на обременена наследственост вследствие на алкохолизъм. А двете й деца, родени от законния съпруг, десетгодишно момче и седемгодишно момиче, растяха пълни и розови и се отличаваха с великолепно здраве; така че Жюстин щеше да бъде най-уважаваната и щастлива жена, ако не бяха семейните неприятности, които Шарл й създаваше. Въпреки рентата Тома ненавиждаше този син от друг мъж и се държеше с него грубо, от което майката, като покорна и безропотна съпруга, страдаше мълчаливо. Затова, макар че го обожаваше, тя на драго сърце бе готова да го върне на бащиния му род.