Емил Зола - Доктор Паскал

Когато отново вървяха по пътя, Клотилд се спря и показа с ръка широката, унила равнина — стърнища, ниски посеви, още неразорани земи.

— Учителю, тук не е ли имало голяма градина? Не си ли ми разказвал някаква история за нея?

Сред радостта си от добре прекарания ден Паскал трепна и се усмихна с безкрайно печална нежност.

— Да, да, Параду. Имаше огромен парк, гори, ливади, плодни градини, лехи с цветя, шадравани и поточета, които се вливаха във Виорн… Парк, изостанал от цял век, парк на спящата красавица, който отново бе попаднал във властта на природата… А както виждаш, сега горите са изсечени, земята с разчистена, изравнена, парцелирана, за да бъде разпродадена на търг. И изворите пресъхнаха, остана само това отровено блато… Ах, като мина оттук, сърцето ми просто се пръска от мъка!

Тя се осмели още да го разпита:

— Нали там, в Параду са се влюбили братовчед ми Серж и твоята голяма приятелка Албин?

Но той бе забравил, че Клотилд е с него; унесен в миналото, продължи да шепне, загледан в далечината:

— Господи, Албин! Като сега я виждам, огряна от сноп слънчеви лъчи в градината, приличаше на голям букет с жива миризма, беше отметнала глава, в гърлото й напираше смях, тя се радваше на своите цветя, диви цветя, вплетени в косите й, вързани на шията й, по блузката й, по тъничките й голи, златисти ръце… И я виждам мъртва, когато се задуши сред цветята, много бяла, със скръстени длани, спеше усмихната върху постеля от зюмбюли и туберози… Умря от любов! А как се бяха обичали Албин и Серж в голямата градина изкусителка, сред природата съучастница! И какъв жизнен устрем бе отнесъл всички фалшиви окови! Какво тържество на живота!

Смутена от ромона на тези пламенни думи, Клотилд го загледа втренчено. Тя никога не си бе позволила да му заговори за една друга история, която бе чувала, за неговата единствена и таена любов към някаква жена, сега също мъртва. Разправяха, че я бил лекувал и никога не се бил осмелил да целуне дори върха на пръстите й. До ден-днешен, до почти шестдесетгодишна възраст, науката и стеснителността го бяха държали далеч от жените. Но въпреки побелелите му коси се долавяше, че е страстен по природа, с непокътнато, преливащо от чувства сърце.

— А онази, която е умряла, онази, която оплакват…

Гласът й се разтрепери, страните й пламнаха и без да знае защо, млъкна, после каза:

— Серж не я ли е обичал, та я е оставил да умре?

Паскал сякаш се пробуди, сепна се, като я видя до себе си толкова млада, с прекрасни светнали ясни очи под сянката на голямата шапка. Нещо мина между тях, един и същи трепет ги разтърси. Не се уловиха под ръка, тръгнаха един до друг.

— Ах, миличко, колко щеше да бъде хубаво, ако хората не разваляха всичко! Албин умря, а сега Серж е свещеник в Сент Йотроп, живее със сестра си Дезире; добро момиче, има късмет, че е слабоумно. Той е светец, това никога не съм го отричал… Човек може да е убиец и да служи на господа.

И отново весело усмихнат, Паскал продължи; говореше за суровите истини на живота, за отвратителното назадничаво човечество. Обичаше живота и изтъкваше спокойно и смело неговия непрестанен устрем въпреки всичко зло, всичко гадно, което той може да съдържа. Смяташе, че колкото и ужасен да изглежда, животът трябва да е велик и добър, щом влагаме такава упорита воля да живеем, вероятно за целите на същата тази воля и на голямата незнайна работа, която тя извършва. Вярно, че лично той беше учен, ясноглед, не вярваше в някакво идилично човечество, живеещо сред майчинска природа, напротив, виждаше болките и пороците, излагаше ги, изследваше ги, каталогизираше ги от тридесет години; и страстта му към живота, възхищението му от силите на живота бяха достатъчни, за да изпитва непрестанна радост, а от тази радост сякаш естествено произтичаше любовта му към ближните, някаква братска нежност, съчувствие, които се долавяха под грубоватостта му на анатом и под привидното безличие на изследванията му.

— Това е! — завърши той, оглеждайки за последен път просторното унило поле. — Параду вече не съществува. Съсипаха го, измърсиха го, унищожиха го, но все едно! Ще засадят лозя, ще расте жито, всичко ще избуи; и в далечните бъдни дни по гроздобер, по жътва тук пак ще има влюбени… Животът е вечен, непрекъснато започва отново и отново и се множи.

Сега я хвана подръка и притиснати един до друг тръгнаха като добри приятели към къщи в бавно падащия здрач, който гаснеше в небето, прилично на спокойно езеро от теменужки и рози. А жените от предградието, насядали по праговете, ги гледаха, като минаваха, и се обръщаха да ги проследят с разнежена усмивка — могъщия и благ стар крал, облегнат на рамото на чаровното момиче, чиято младост го подкрепяше.