Емил Зола - Доктор Паскал

— Така, значи, госпожице, вие не вярвате в моя възкресяващ еликсир, а в чудеса вярвате! — шеговито натяква той на Клотилд.

— Учителю — отговори девойката, — аз мисля, че ние не всичко знаем.

Докторът махна нетърпеливо с ръка.

— Но трябва да знаем всичко… Разбери, упорито момиченце, научно никога не е било установено отстъпление от неизменните закони, които управляват вселената. До ден-днешен се е проявявал само човешкият разум и аз наистина те питам можеш ли да откриеш някаква реална воля, някакво намерение извън живота… Това е цялата истина: в света няма друга воля освен силата, която тласка всичко към живот, към един все по-развит, по-съвършен живот.

Бе станал прав и говореше с широки движения, вдъхновен от такава вяра, че девойката го гледаше и се чудеше как може да бъде толкова млад с тези бели коси.

— Понеже ме упрекваш, че не приемам твоето верую, чакай да ти кажа моето… Аз вярвам, че бъдещето на човечеството е в развитието на разума чрез науката. Вярвам, че последователното търсене на истината чрез науката е божественият идеал, на който човек трябва да служи. Вярвам, че всичко е илюзия и суета извън съкровището от бавно постигани истини, които никога вече няма да се загубят. Вярвам, че тези истини, чийто брой непрекъснато ще расте, накрая ще дадат на човека неизмерима власт и може би не щастие, но едно ведро спокойствие… Да, аз вярвам в крайната победа на живота.

И с още по-широко движение той обгърна целия хоризонт, сякаш за да призове за свидетел пламналото поле, в което кипяха соковете на всички живи същества.

— Но непрекъснатото чудо, детето ми, е само животът… Отвори си очите, гледай!

Тя поклати глава.

— Отварям ги, а не виждам всичко. Не аз, а ти, учителю, си упорит, не искаш да приемеш, че някъде там има нещо непознато, в което ти никога няма да проникнеш. О, знам, ти си толкова умен, че не може да не знаеш това. Само че не желаеш да го вземеш под внимание, ти слагаш неизвестното настрана, защото то би ти пречило в твоите изследвания… Колкото и да ми говориш да пренебрегна тайнственото, да тръгна от познатото към завоюване на непознатото, не мога! Тайнственото ме зове и ме тревожи.

Паскал я слушаше усмихнат, щастлив, че тя се оживява, и поглади с ръка русите й къдри.

— Да, да, знам, ти си като другите, не можеш да живееш без илюзии и лъжи… Но нищо, ние все пак ще се разберем. Гледай да бъдеш здрава, това вече е половината мъдрост и щастие.

После промени разговора:

— Слушай, ти нали все пак ще дойдеш с мен при болните, за да ми помагаш в чудотворството… Днес е четвъртък, моят ден за посещения. Щом жегата понамалее, тръгваме.

Отначало Клотилд отказа, за да не изглежда, че отстъпва, но като видя колко му става мъчно, се съгласи, обикновено го придружаваше. Дълго седяха под яворите, после той се качи да се приготви. Когато слезе, облечем в редингот, с копринена широкопола шапка, каза, че ще впрегнат Боном, коня, с който бе ходил по визитации, в продължение на четвърт век. Но нещастното животно ослепяваше и от благодарност за вярната му служба, от обич, вече почти не го безпокояха. Този следобед Боном беше цял оклюмал, с мътни очи и схванати от ревматизъм крака. Така че докторът и девойката, които отидоха да го видят в конюшнята, го целунаха по лявата и дясната ноздра и му казаха да си почива на наръча мека слама, която прислужницата бе донесла. И решиха да тръгнат пеша.

Клотилд си бе останала с бялата ленена рокля на червени точки, само си бе сложила сламена шапка с букет люляк; засенчено от широката периферия, лицето й с цвят на мляко и роза и с тези големи очи беше прелестно. Когато излизаха така уловени подръка, тя — тъничка, стройна и толкова млада, той — сияещ, с лице, огряно от бялата брада, още толкова силен, че я повдигаше, ако трябваше да прескочат поточе, хората по пътя им се усмихваха и се обръщаха да ги погледат: бяха тъй красиви, тъй весели. Този ден, като излизаха на шосето за Фьонуйер, група жени, които разговаряха пред портата на Пласан, млъкнаха. Той приличаше на някогашен крал, каквито се виждат по картините, могъщ, благ, вече нестареещ крал, положил ръка върху рамото на красиво като слънце момиче, чиято блестяща и покорна младост му е опора.

Когато завиваха по булевард Совер, за да тръгнат по улица Бан, един висок, около тридесетгодишен мъж ги спря.

— Ах, учителю, вие ме забравихте. Още чакам бележките ви за туберкулозата.

Беше доктор Рамон, който от две години се бе установил в Пласан и си създаваше добро положение. Имаше великолепно лице, беше прекрасен в своята жизнерадостна мъжественост и жените го обожаваха. За щастие беше много умен и много разумен.