Емил Зола - Доктор Паскал

Приблизително по това време доктор Паскал бе прочел някаква стара медицинска книга от XV век и бе останал силно поразен от един лек, наречен „лек на съответствията“. За да се възстанови някой болен орган, било достатъчно да се вземе от овца или вол същият орган, но здрав, да се свари и отварата да се даде на болния. Теорията беше, че подобното се лекува чрез подобното, и както се казваше в древния труд, методът бил особено успешен при болестите на черния дроб, излекуваните били безброй. И въображението на доктора заработи. Защо да не опита? Щом искаше да бъде възстановена дегенериралата наследственост, при която нервната субстанция е намаляла, трябваше да се достави нормална, здрава нервна субстанция. Само че методът с отварата му се стори детински и той намисли да стрие в хаван овчи главен и малък мозък, като го разрежда с дестилирана вода, да го остави да се утаи, да прецеди така получената течност и да я смеси с малага. Опита върху някои болни лекарството си, но не получи забележими резултати. И тъкмо започваше да се отчайва, когато един ден вдъхновението му дойде неочаквано, докато слагаше морфинова инжекция с малката спринцовка „Праваз“ 10 10 … докато слагаше морфинова инжекция с малката спринцовка „Праваз“. — По името на лекаря, който през 1872 г. изобретява спринцовка за инжектиране на морфин в човешкия организъм. — Бел.Г.Г. на една жена с чернодробна криза: защо да не опита да впръсква подкожно мозъчна течност? И щом се върна, веднага експериментира върху себе си: сложи си инжекция в кръста и продължи така сутрин и вечер. Първите дози от един грам не дадоха резултат. Но след като удвои и утрои дозата, една сутрин като стана, установи с възхищение, че усеща краката си така, сякаш беше на двадесет години. По този начин стигна до пет грама и започна да диша по-дълбоко, работеше с по-ясно съзнание, с лекота, която бе изгубил от години. Пращеше от здраве, от жизнерадост. Оттогава, след като поръча в Париж да му изработят петграмова спринцовка, остана изненадай от благоприятните резултати, които постигаше със своите болни, изправяше ги на крака за няколко дена, сякаш в тях нахлуваше нова струя трепетен, деен живот. Методът му все още бе емпиричен, варварски, той отгатваше в него всевъзможни заплахи и главно се боеше, че може да предизвика емболии, ако течността не е безупречно пречистена. Освен това подозираше, че енергията у оздравяващите отчасти се дължи на трескавото състояние, в което изпадат. Но той беше само пионер, впоследствие методът щеше да се усъвършенствува. Нима вече не беше истинско чудо, че атаксичните прохождат, туберкулозните се възвръщат към живот, дори у лудите от време на време съзнанието се прояснява? И пред тази находка от алхимията на XX век се откриваше огромна надежда, струваше му се, че е намерил панацеята, универсалният цяр, който щеше да победи човешката немощ, основната причина за всички злини, че това е истинският, научният извор на жива вода, която, давайки сили, здраве и воля, щеше да създаде едно съвсем ново, едно висше човечество.

Тази сутрин в стаята си, северна стая, позатъмнена от близките явори, мебелирана скромно с желязно легло, малко махагоново бюро и голямо писалище, върху което бяха поставени хаван и микроскоп, Паскал довършваше с безкрайно внимание приготвянето на шише целебна течност. Бе счукал овчето нервно вещество в дестилирана вода, бе го оставил да се утаи и го бе прецедил. Накрая бе получил шишенце мътна опалова течност със синкави отблясъци. Сега я оглеждаше на светлина, сякаш държеше кръвта, която щеше да обнови и да спаси света.

Но леко почукване на вратата и един настойчив глас го пробудиха от мечтите му.

— Е, какво, господарю? Стана дванайсет и четвърт. Не искате ли да обядвате?

И наистина в голямата прохладна трапезария долу го чакаха за обед. Капаците бяха останали затворени, току-що бяха пооткрехнали само един. Стаята беше весела, със светлосива дървена ламперия на сини жилки. Навярно масата, бюфетът, столовете навремето бяха допълвали мебелировката в стил ампир на спалните; и тяхното наситеночервено старо махагоново дърво се открояваше върху светлите стени. Винаги излъсканият блестящ меден полилей грееше като слънце, а на четирите стени цъфтяха четири пастелни букета — шибой, карамфили, зюмбюли, рози.

Доктор Паскал слезе сияещ.

— Ей, дявол да го вземе! Заплеснал се бях, исках да довърша… Ето ви съвсем прясно, много чисто лекарство, този път ще направи чудеса!