Емил Зола - Доктор Паскал

После, сякаш раздразнена от широкия хоризонт, преноси плодната и зеленчуковата градина, които Мартин упорствуваше да гледа въпреки възрастта си, като викаше човек да й помага само за тежката работа два пъти седмично, и се изкачи до боровата горичка вдясно, едничка оцеляла от великолепните лесове, които навремето бяха покривали цялото плато. Но и тук се почувствува притеснена: сухите иглици скриптяха под стъпките й, клоните излъчваха смолиста задуха. И пое покрай каменната ограда, мина през градинската врата, от която се излизаше на пътя за Фьонуйер, на пет минути от първите същи на Пласан, и най-сетне стигна до хармана, огромен харман с двадесет метра радиус, достатъчен, за да покаже колко голямо е било някогашното имение. Ах, този древен харман с настилка от кръгли камъни, останала сякаш от римско време, тази своего рода широка еспланада, обрасла с ниска, суха, златиста трева като дебел вълнен килим! Какви чудни игри бе играла като дете на него, как бе тичала, как се бе търкаляла, как бе лежала с часове по гръб, когато се раждат звездите по дълбокото безкрайно небе!

Отвори отново чадърчето и прекоси хармана бавно. Сега се озова вляво от терасата, обиколила бе цялото имение. Така че се върна зад къщата под огромните явори, които хвърляха гъста сянка. Към тях гледаха двата прозореца на стаята на доктора. И тя вдигна очи, защото бе дошла тук, водена от внезапната надежда най-после да го види. Но прозорците бяха затворени и това я нарани като някаква суровост спрямо нея. Едва сега забеляза, че продължава да държи хлебчето в ръка — забравила бе да го изяде; влезе в сянката на дърветата и нетърпеливо го захапа с хубавите си младежки зъби.

Прелестно убежище беше това кътче с шахматно засадени явори, останка от миналия блясък на Сулейад, Под великанските дървета с чудовищни стебла беше сумрачно, светлината проникваше зеленикава, приятно прохладна сред жегата на летните дни. Навремето тук бе имало градина, разчертана във френски стил; от нея бяха останали само бордюрите от чемшир, който вероятно се бе приспособил към сянката, защото растеше як и висок като храст. А прелестта на този чудно сенчест кът беше една чешма с проста оловна тръба, запоена в колона, от която течеше непрестанно, дори през най-голяма суша, струя вода с дебелината на кутре и по-нататък подхранваше голям, обраснал с мъх басейн, чиито зеленясали камъни се почистваха най-много на три-четири години. Когато всички кладенци в околността пресъхваха, чешмата в Сулейад продължаваше да шурти и огромните явори положително бяха нейни столетни синове. От векове ден и нощ тази тънка, непрестанна, равномерна струя пееше своята неизменна, чиста, трепетно кристална песен.

След като поскита между чемширите, които й стигаха до рамото, Клотилд отиде да си вземе ръкоделие, върна се и седна до една каменна маса при чешмата. Там бяха сложили няколко градински стола и си пиеха кафето. Сега вече тя нарочно не вдигаше глава, сякаш беше погълната от бродерията си. Все пак от време на време поглеждаше между стеблата на дърветата към нажежените простори, към ослепителния като мангал с жарава харман, в който слънцето пламтеше. Но в действителност иззад дългите мигли погледът й се плъзгаше крадешком към прозорците на доктора. Там нищо не се появяваше, дори сянка. И в нея растеше някаква печал, някаква враждебност поради това, че той я изоставяше, поради презрението, което, изглежда, проявяваше към нея след снощната им свада. А тя бе станала с такова голямо желание веднага да се сдобрят! Значи, той не бързаше, значи, не я обичаше, щом можеше да живее скаран с нея? И тя постепенно помръкваше, връщаше се към мисли за борба, отново решена в нищо да не отстъпва.

Към единадесет часа, преди да сложи да се вари обедът, Мартин отиде при нея с вечния чорап, който плетеше дори вървешком, когато не бе заета с домакинска работа.

— Знаете ли? Още седи затворен горе като вълк, магери проклетия си лек.

Клотилд сви рамене, без да отмества поглед от бродерията си.

— А пък ако ви разправя какво приказват хората, госпожице! Вярно каза вчера госпожа Фелисите, има от какво човек да се черви… На мен, дето сега ви говоря, право в лицето ми подметнаха, че бил убил оня припадничав старец, дето умря на пътя.

Настъпи мълчание. После, като видя, че девойката още повече помръква, прислужницата ускори бързото движение на пръстите си и продължи:

— Аз нищо не разбирам, ама ме е яд на тоя негов лек… Че вие, госпожице, одобрявате ли го?