Емил Зола - Доктор Паскал

Клотилд рязко вдигна глава, отстъпвайки на страстния порив, който я повлече.

— Слушай, и аз не разбирам повече от теб, но ми се струва, че той си готви много големи неприятности… Той не ни обича…

— Е, не, госпожице, обича ни!

— Не, не, не както ние го обичаме!… Ако ни обичаше, щеше да бъде тук, с нас, вместо да седи горе да си погубва душата, щастието и нашето щастие, за да спасява хората!

И посред ревнивия си гняв двете се спогледаха с пламнали от нежност очи. Отново се заловиха с ръкоделията си, млъкнаха и сянката ги погълна.

Горе в стаята доктор Паскал работеше с ведростта на съвършената радост. След завръщането си от Париж той бе упражнявал медицина само дванадесет години — до деня, когато се бе усамотил в Сулейад. Задоволил се бе да спести сто и няколко хиляди франка, вложил ги бе благоразумно и след това се бе отдал почти изцяло на любимите си изследвания, като си бе оставил само клиентела от приятели. Никога не отказваше да отиде при болен, никога не пращаше сметка за хонорарите си. Когато му плащаха, хвърляше парите в едно чекмедже на малкото си бюро и на тях гледаше като на джобни пари, харчеше ги за опитите и прищевките си, иначе рентата му стигаше. Не обръщаше внимание на лошата слава на чудак, която си бе създал със своето поведение, щастлив беше само като се занимаваше с изследвания върху въпросите, които го увличаха. За мнозина бе изненада, че този учен с гениални хрумвания, похабявани от прекалено голямо въображение, бе останал в Пласан, в този загубен град, който привидно не му предоставяше никое от необходимите удобства за работа. Но Паскал много добре обясняваше предимствата, които бе открил тук: на първо място, много спокойна усамотеност, освен това неподозирана почва за последователно събиране на данни за наследствеността, неговото предпочитано изследване: в този провинциален край той познаваше всяко семейство, можеше да проследява у две-три поколения явления, които се пазят в тайна. От друга страна, беше близо до морето и почти всяко лято ходеше по крайбрежието да изучава живота, безкрайното гъмжило, сред което той се ражда и разпространява в дъното на водните простори. И най-после, в болницата на Пласан имаше дисекционна, голяма, светла и спокойна зала, която той почти единствен посещаваше и едва ли не всички трупове, непоискани през последните двадесет и повече години, бяха минали под неговия скалпел. Впрочем Паскал беше много скромен, дълго си бе останал стеснителен до плахост и се задоволяваше да поддържа кореспонденция със своите бивши професори и неколцина по-нови приятели във връзка с извънредно забележителните съобщения, които понякога изпращаше в Медицинската академия. Беше лишен от всяка борческа амбиция.

Онова, което бе подтикнало доктор Паскал да се заеме по-специално със законите на наследствеността, отначало бяха някои изследвания върху бременността. Както обикновено, случайността се бе намесила, като му бе предоставила цяла поредица трупове на бременни жени, умрели по време на холерна епидемия. По-късно той проследи случаите на смърт сред бременните и така комплектува поредицата, попълни празнините, за да проучи формирането на зародиша, после развитието на плода през всеки ден на живота му в утробата; по този начин даде пълно описание с най-ясни и окончателни наблюдения. От този момент пред него изникна със своята дразнеща тайнственост проблемът за зачатието, началото на всичко. Защо и как се създава едно ново същество? Кои са законите на живота, този порой от същества, които съставят света? Той не се ограничаваше с труповете. Поразен от някои несъмнени факти, които бе наблюдавал у свои пациенти, разшири проучванията си и върху живото човечество и преди всичко подложи на наблюдение собствения си род, който стана главното му опитно поле — до такава степен случаите, които той предоставяше, бяха точни и цялостни. Оттогава, докато бележките с факти се трупаха и класираха, доктор Паскал се опитваше да изгради една обща теория на наследствеността, която да е в състояние да ги обясни до един.

Труден проблем, върху чието решение той работеше от години. Бе тръгнал от двете основни положения: природата подражава или природата изобретява; при наследствеността размножаването на съществата се извършва под знака на сходството, при вродеността размножаването на съществата се извършва под знака на различието. При наследствеността допускаше само четири случая: пряка наследственост, тоест когато физическата и духовната същност на детето възпроизвеждат белези на бащата и на майката; непряка наследственост, тоест когато са възпроизведени белези на роднини по съребрена линия — вуйчовци, чичовци, лели, братовчеди, братовчедки; възвратна наследственост, тоест когато се проявяват белези на дедите през няколко поколения; и накрая, наследственост по влияние, тоест когато се проявяват белези на бивши партньори, например на първия съпруг, който сякаш е оплодил жената за бъдещото зачатие, макар да не участвува в него. Колкото до вродеността, тя дава ново или привидно ново същество, у което се съчетават физическите и духовните черти на родителите, без никоя от тях да може определено да се открие. И оттук нататък, връщайки се на двете положения — наследственост и вроденост, — той ги бе подразделил допълнително; при пряката наследственост на два случая: прилика на детето с бащата или с майката, избор, преобладаване на индивидуалното у единия или другия; и смесица от единия и другия, която се представя под три форми — споена, разсеяна и слята, — като варира между най-малко доброто и най-съвършеното състояние; колкото до вродеността, при нея има само един възможен случай — съчетание, нещо като химическа комбинация, при която, съединени, две сложни вещества могат да образуват ново вещество, напълно различно от тези, на които е производно. Това беше краткият извод от значителен брой натрупани наблюдения, не само антропологични, но и зоологични, помоложки и хортоложки. Оттук започваше трудността, когато вече ставаше въпрос, изхождайки от тези многобройни факти, постигнати по пътя на анализа, да се направи техният синтез, да се формулира теория, която да ги обяснява до един. Тук вече доктор Паскал се чувствуваше върху неустойчивата почва на хипотезата, която се видоизменя с всяко ново откритие; и ако не можеше да се възпре да прави изводи поради нуждата на човешкия разум да стига до заключения, той все пак притежаваше достатъчно духовна широта, за да остави проблема открит. Така, тръгвайки от гемулите на Дарвин, от неговата пангенеза, той бе минал през категориите на Галтън и бе стигнал до перигенезата на Хекел. 8 8 Така, тръгвайки от гемулите на Дарвин, от неговата пангенеза, той бе минал през категориите на Галтън и бе стигнал до перигенезата на Хекел. — Според Чарлс Дарвин (1809–1882) живите клетки произвеждат безкрайно малки невидими телца, които той назовава „гемули“. Именно гемулите придават специфичните свойства на клетките и при делението им преминават от една клетка в друга. Отделяните от размножителните органи клетки съдържат по една гемула от всички клетки на организма. Хипотезата на Дарвин за унаследяването на родителските белези посредством пренасяне на гемули се назовава „пангенеза“. Франсис Галтън (1822–1911), братовчед на Дарвин, един от създателите на евгениката — реакционна лъженаука за подобрението на биологическата природа на човека, в основата на която лежи делението на хората на биологически пълноценни и непълноценни. Ернст Хекел (1834–1919), последовател на еволюционната теория на Дарвин, който развива някои от постановките на учителя си. Според Хекел наследствеността би трябвало да се обяснява с естеството на трептенето на гранулите в клетката. Тъй като приписва определяща роля на външната среда при изменението на видовете, учението му често се назовава с термина „перигенеза“. — Бел.Г.Г. После бе предугадил теорията, която по-късно се наложи с Вайсман 9 9 После бе предугадил теорията, която по-късно се наложи с Вайсман. — Аугуст Вайсман (1834–1914) създава теорията за предаване на наследствените белези чрез зародишната плазма — наследствено вещество, съдържащо се в половите клетки. : спрял се бе на мисълта за някаква извънредно фина и сложна субстанция, зародишната плазма, част от която винаги остава в запас у всяко ново същество и по такъв начин се предава неизменна и ненакърнена от поколение на поколение. Струваше му се, че това обяснява всичко; но каква бездънна тайна все още криеха неизброимите прилики, предавани от сперматозоида и яйцеклетката, в които човешкото око нищо не различава дори при увеличението на най-силен микроскоп! И той очакваше някой ден теорията му да се провали, тя го задоволяваше само като временно обяснение, приемливо при настоящото състояние на въпроса, но му се струваше, че при непрекъснатото изследване върху живота неговият истински източник, избликването му винаги ще ни убягва.