Емил Зола - Доктор Паскал

Чукът веднага спря и Мартин каза с приглушен глас:

— Внимавайте, идва!

Но Фелисите не чуваше, отчаяно упорствуваше. Паскал влезе бързо. Бе помислил, че се е случило нещастие, че някой е паднал. И се спря смаян пред това, което виждаше: покачена на стол, майка му стоеше още с вдигната ръка, Мартин се бе отстранила, а права, много бледа, Клотилд чакаше, без да отклони погледа си. След като разбра, Паскал също пребледня като платно. Страшен гняв се надигаше в него.

Впрочем старата госпожа Ругон съвсем не се смути. Щом видя, че тази възможност се проваля, скочи от стола, нищо не спомена за грозното дело, посред което синът й я заварваше.

— Ах, ти ли си? Не исках да те безпокоя. Дойдох да видя Клотилд. Но ето вече два часа бъбря. Трябва веднага да вървя. У дома ме чакат, сигурно вече се чудят какво е станало с мен… Е, ще се видим в неделя!

И най-спокойно си отиде, след като се усмихна на сина си, който стоеше безмълвно почтителен пред нея. Отдавна бе възприел това държане, за да избегне едно обяснение, което предчувствуваше, че ще бъде жестоко и от което открай време се боеше. Познаваше я и с цялата си широта и търпимост на учен, който умее да държи сметка за наследствеността, средата и обстоятелствата, искаше всичко да й прощава. А и нали му беше майка? Само това би било достатъчно; защото въпреки ужасните удари, които неговите изследвания нанасяха на рода, той бе запазил в сърцето си голяма обич към своите близки.

След като майка му си отиде, гневът му избухна и се стовари върху Клотилд. Бе отвърнал очи от Мартин и ги бе вперил в девойката, чийто поглед не се свеждаше, храбро приемаше отговорността за делата й.

— Ти! Ти! — най-после изрече той.

Бе уловил ръката й и така я стискаше, че Клотилд извика. Но продължаваше да го гледа право в лицето, без да се огъне пред него, с неукротимата воля на своята собствена личност, на своята собствена мисъл. Беше красива и предизвикателна, тънка, стройна, облечена в дългата си черна престилка; и прелестната й руса младост, правото чело, тънкият нос, ясно очертаната брадичка от този бунт придобиваха някакво войнствено очарование.

— Ти, която аз създадох, ти, която си моя ученичка, моя приятелка, моя втора мисъл, на която дадох малко от сърцето и мозъка си! Ах, да! Трябваше цяла да те запазя за себе си, да не допусна най-добрата част от теб да ми бъде отнета от твоя глупав бог!

— О, господарю, вие богохулствувате! — извика Мартин, която се бе приближила, за да отклони върху себе си част от гнева му.

Но Паскал дори не я виждаше. Само Клотилд съществуваше. Беше като преобразен, тъй страстно разбунтуван, че с тези бели коси и бяла брада красивото му лице пламтеше от младост, от огромна наранена и възмутена нежност. Още миг се гледаха в очите, без да отстъпят.

— Ти! Ти! — повтаряше той с разтреперан глас.

— Да, аз!… А защо аз, учителю, да не те обичам толкова, колкото ти ме обичаш? И защо, ако смятам, че си в опасност, да не се постарая да те спася? Теб нали те вълнува какво мисля аз, нали искаш да ме накараш да мисля като теб?

Тя никога не се бе опълчвала така против него.

— Но ти си просто едно момиченце, нищо не знаеш.

— Не, аз имам душа, а за душата и ти не знаеш повече от мен.

Паскал я пусна, с широко движение вдигна безпомощно ръце към небето и потъна в необичайно мълчание, изпълнено с тягостни мисли за безполезността на този спор, който той не желаеше да започва. Отиде при средния прозорец и с тласък отвори капаците, защото слънцето клонеше към залез и в стаята притъмняваше. После се върна.

Но Клотилд почувствува нужда от въздух, от простор. Приближи се до отворения прозорец. Дъждът от огнена жарава бе престанал, от високото разкалено, вече бледнеещо небе се носеха само последни горещи тръпки, а все още нажежената земя дишаше облекчено и започваше да излъчва топли вечерни миризми. Долу непосредствено пред терасата беше железопътната линия, с гарата и първите й пристройки; по-нататък редица от дървета пресичаше широката гола равнина и очертаваше течението на Виорн, отвъд която започваха хълмовете на Сент Март 7 7 … очертаваше течението на Виорн, отвъд която започваха хълмовете на Сент Март… — Зола изрежда местности и пейзажи от околностите на Пласан, които вече познаваме от романа му „Възходът на семейство Ругон“. — Бел.Г.Г. — стъпала от червеникава пръст, засадени с маслинови дървета, укрепени със суха каменна зидария и увенчани с тъмни борови гори: просторен пуст амфитеатър с цвят на стари тухли, опожарен от слънце, над който на фона на небето се разгръщаше зеленикавочерна ивица ресни. Вляво започваха теснините на Сей между купища жълти камъни, срутени сред земи с цвят на кръв в подножието на огромна скална преграда, подобна на великанска крепостна стена; а вдясно, в самото начало на долината, където течеше Виорн, над стъпаловидно разположения Пласан с избелелите розови керемиди, с безредието му на скупчен стар град, стърчаха върховете на древни брястове и се извисяваше царствено кулата на „Сен Сатюрнен“, самотна и ведра в този час сред бистрото злато на залеза.