Емил Зола: Доктор Паскал

И понеже момичето отново се възмути, тя гальовно му затвори устата с ръка.

— Не, не! Остави ме да се доизкажа… Знам, че Паскал не е глупав, че има забележителни трудове, че съобщенията му в Медицинската академия дори са му спечелили известност сред учените… Но нима всичко това може да се сравнява с моите мечти за него? Да! Цялата най-добра клиентела на града, солидно богатство, орден, с една дума, почести, положение, достойно за нашето семейство… Ах, ето, котенцето ми, аз от това се оплаквам: той не е, не пожела да бъде от семейството. Честна дума, още като беше малък, съм му казвала: „Но ти откъде се пръкна? Не си наш!“ Аз всичко пожертвувах за семейството, готова бях да се оставя да ме накълцат, за да бъде семейството ни завинаги велико и славно!

Беше изправила дребното си тяло и изглеждаше много възвишена с тази своя единствена страст, която изпълваше целия й живот: да се гордее с богатство и почести. Отново закрачи, но изведнъж се сепна, като зърна броя на „Тан“, който докторът бе хвърлил на земята, след като бе изрязал статията, за да я прибави към досието на Сакар; и като видя празния правоъгълник в средата на вестника, вероятно се досети, защото се спря и се отпусна на един стол, сякаш бе разбрала онова, което бе дошла да научи.

— Баща ти е назначен за директор на „Епок“ — рязко продължи тя.

— Да — отговори спокойно Клотилд, — учителят ми каза. Пишело във вестника.

Фелисите я гледаше с внимателен, безпокоен израз, защото това назначение на Сакар, това негово приобщаване към Републиката беше нещо изумително. След падането на Империята той се беше осмелил да се завърне във Франция, въпреки че бе получил присъда като директор на „Универсална банка“, чийто колосален фалит бе предшествувал падането на режима. Някакви нови влияния, цяла една необикновена интрига трябва да го бяха изправили на крака. Той не само че бе помилван, но и отново се бе заел с едри сделки, бе се лансирал в голямата журналистика и пак си получаваше дела от всички подкупи. Изплуваше споменът за някогашните кавги между него и брат му Йожен Ругон, когото толкова често бе компрометирал, а благодарение на един ироничен обрат на нещата може би щеше да покровителствува сега, когато бившият имперски министър беше само обикновен депутат, примирен с единствената роля да защищава своя свален господар със същата упоритост, с каквато майка му защищаваше семейството си. Тя все така покорно следваше нарежданията на своя първороден син, орела, макар и сразен. Но Сакар каквото и да направеше, също имаше място в сърцето й, поради неутолимата си нужда от успехи; а освен това тя се гордееше и с Максим, брата на Клотилд, който след войната отново се бе настанил в малкия си дворец на авеню Боа дьо Булон, ядеше богатството, останало от жена му, беше се укротил с благоразумието на човек с увреден гръбначен мозък и се опитваше да надхитри грозящата го парализа.

— Директор на „Епок“ — повтори тя. — Баща ти си е извоювал истинско положение на министър… И забравих да ти кажа: пак писах на брат ти, за да го накарам да дойде да ни види. Това ще го поразсее, ще му подействува добре. Пък и заради детето, горкия Шарл…

Тя не настоя. Това беше друга рана, от която гордостта й кървеше: синът, когото Максим имаше от връзката си на седемнайсет години с една слугиня, сега беше петнадесетгодишен, умствено недоразвит и живееше в Пласан ту у едни, ту у други роднини, на издръжката на всички.

Почака още малко, надявайки се, че Клотилд ще каже нещо, което да й послужи за преход към онова, за което бе дошла. Като видя, че вместо да следи думите й, момичето подрежда хартии на стойката, тя хвърли един поглед към Мартин, която продължаваше да кърпи креслото, сякаш беше няма и глуха, и се реши:

— Значи чичо ти е изрязал статията?

Клотилд остана много спокойна, усмихната.

— Да, учителят я сложи в папките. Ах, какво ли не блъска в тях! Кой се е родил, кой е умрял, до най-дребни случки от живота, всичко е вътре. Там е и родословното дърво, нали знаеш, нашето прословуто родословно дърво, което той допълва непрекъснато.

Очите на старата госпожа Ругон пламнаха. Загледа момичето втренчено.

— Ти знаеш ли ги тези папки?

— О, не, бабо! Учителят никога не ми говори за тях и ми е забранил да ги пипам.

Но Фелисите не й повярва.

— Как така! Но те са ти подръка, навярно си ги чела.

Съвсем естествено, с вродената си честност Клотилд отговори, като отново се усмихна.

— Не! Когато учителят ми забранява да правя нещо, значи си има съображения и аз не го правя.