Емил Зола - Доктор Паскал

Клотилд се забавляваше като дете от скриптенето на целия този прах под крачетата й, мъчеше се да пази сянка и на Паскал с чадърчето си.

— Сигурно ти блести в очите. Върви по-наляво.

Накрая той грабна чадърчето да го носи.

— Не го държиш добре, пък и без това се уморяваш… Но ей сега стигаме.

Сред изгорялата равнина вече се виждаше островче от зеленина, китка огромни дървета. Това беше Сегиран, стопанството, където Софи бе израснала у леля си Дийодоне, жената на табака. И най-малкото изворче, и най-малкото поточе разбуждаше тази пламенна земя, поникваше буйна растителност, после гъстата сянка се разширяваше, между мощните явори, кестени, брястове се образуваха чудни дълбоки прохладни пътеки. Двамата поеха по пътека, оградена с великолепни вечнозелени дъбове.

Когато наближаваха къщата, някаква жена, която обръщаше сено на една ливада, пусна вилата и изтича към тях. Беше Софи; познала бе доктора и госпожицата, както тя наричаше Клотилд. Момичето ги обожаваше. За малко постоя смутена, само ги гледаше, не можеше да изрази всички онези хубави неща, от които сърцето й преливаше. Приличаше на брат си Валантен, беше нисичка като него, с изпъкнали скули и безцветна коса, но на полето, далеч от заразата на бащиния дом, сякаш се бе наляла, стъпваше здраво на яките си крака, имаше кръгли бузи и гъста коса. Много красивите й очи искряха от здраве и благодарност. И леля Дийодоне, която също обръщаше сено, тръгна към тях и още отдалеч се провикна шеговито с провансалска грубоватост:

— Хе, господин Паскал, нямаме нужда от вас! Тук никой не е болен!

Лекарят, който бе дошъл само заради тази жизнерадостна гледка, отговори в същия тон:

— И аз се надявам, че е така! Все пак това момиченце трябва да ни запали по една голяма свещ, на вас и на мен!

— Е, това си е право! И тя знае, господин Паскал, всеки ден казва, че без вас сега щяла да е като горкия си брат Валантен.

— Нищо! И него ще го спасим: Валантен е вече по-добре. Току-що го видях.

Софи улови ръцете на лекаря. Едри сълзи се появиха в очите й. Успя само да промълви:

— Ох, господин Паскал!

Колко го обичаше! И Клотилд усещаше как обичта на всички тези най-различни хора увеличава привързаността й към него. Постояха под благотворната сянка на вечнозелените дъбове, поговориха. После двамата отново поеха по пътя за Пласан, тъй като им оставаше да навестят още един болен.

Отбиха се в една побеляла от летящия прах долнопробна кръчма на кръстопът. Неотдавна срещу нея бяха инсталирали парна мелница в старите сгради на Параду, имение от миналия век. Работите на кръчмаря Лафуас потръгнаха благодарение на работниците от мелницата и на селяните, които носеха житото си, а в неделен ден му бяха клиенти и неколцината жители на съседното селце Арто. Но човекът нема късмет. От три години взе да се оплаква от болки, просто се влачеше и накрая Доктор Паскал установи начало на атаксия. Лафуас обаче упорито отказваше да вземе прислужница и продължаваше да обслужва клиентите, като се държеше о мебелите. Десетина инжекции го изправиха на крака и той обяви, че е излекуван.

Сега стоеше на вратата — висок пълен мъж с възпалено лице под огненочервена коса.

— Чаках ви, господин Паскал. Знаете ли, че вчера успях да налея в бутилки две бъчви вино, и то без да се уморя!

Клотилд седна да почака на една каменна пейка вън, докато Паскал влезе в кръчмата да сложи инжекция на Лафуас. Гласовете им се чуваха: въпреки големите си мускули кръчмарят не понасяше болка и се оплакваше, че от инжекцията го боляло; но в края на краищата нищо, че се бил поизмъчил, то било за здраве. После се ядоса, насила накара доктора да се съгласи да пийне чашка. А госпожицата нямало да откаже един сироп, щяла да го обиди. Изнесе маса навън, така че те на всяка цена трябваше да се чукнат с него.

— За ваше здраве, господин Паскал, и за здравето на всички клетници, на които хлябът пак им се услажда благодарение на вас!

Усмихната, Клотилд си мислеше за клюките, предадени й от Мартин, във връзка със смъртта на стария Бутен, за която обвиняваха чичо й. Значи той не убиваше всичките си пациенти, значи неговият лек правеше истински чудеса? И сред тази топла обич към нейния учител, която проникваше в сърцето й, си възвръщаше вярата в него. Когато си тръгваха, тя отново бе цяла негова; той можеше да я вземе, да я отнесе, да разполага с нея както си иска.

Но няколко минути преди това, докато седеше на каменната пейка и гледаше парната мелница, се сети за една смътна история. Като че ли там, в тези днес черни от въглища и побелели от брашно здания навремето се е разиграла някаква сърдечна драма. Постепенно си припомняше цялата история, подробности, разправяли й от Мартин, намеци, доловени в думи на самия доктор, за трагичната любов на братовчед й абат Серж Муре, по онова време свещеник в Арто, с едно прелестно, диво и страстно момиче, което живеело в Параду.