Емил Зола - Доктор Паскал

— Чичо си е вкъщи — каза Паскал, като наближиха.

Къщата беше провансалска едноетажна сграда с избелели керемиди и яркожълти стени. Отпред имаше тясна тераса, засенчена от висок жив плет от стари черници, които протягаха разкривените си дебели клони. Там чичото си пушеше лулата при хубаво време. Като чу файтона, той застана на края на терасата — висок, изправен, облечен спретнато в син сукнен костюм, с вечния си кожен каскет, който носеше и зиме, и лете.

След като позна посетителите, той се захили и извика:

— Виж ти, какво чудесно общество!… Много сте мили, ей сега ще се разхладите.

Но присъствието на Максим го озадачаваше. Кой ли беше тоя, за какво ли идваше? Казаха му и той веднага прекъсна по-нататъшните обяснения, които добавяха, за да му помогнат да се оправи в сложното повесмо от родствени връзки.

— Бащата на Шарл, знам, знам!… Ясно! Синът на моя племенник Сакар. Дето направи толкова изгоден брак и жена му умря…

Оглеждаше Максим и сякаш беше много доволен, че на тридесет и две години е вече набръчкан, с посипани със снежец коси и брада.

— Ех, господи, всички стареем!… — добави той. — И все пак аз не мога да се оплача, държа се.

Тържествуваше: имаше як кръст и пламнало като жарава, сякаш попарено лице. Отдавна вече обикновената ракия му беше като чиста вода; само скоросмъртницата още гъделичкаше спеченото му гърло; и пиеше такива количества, така се наливаше, че цялото му тяло беше напоено като гъба с алкохол, кожата му излъчваше алкохол, а когато говореше, и при най-лек шепот от устата му лъхаше на спирт.

— Да, наистина се държите, чичо! — каза възхитено Паскал. — И то без особени грижи от ваша страна. Прав сте да ни се подигравате… Само че, знаете ли, аз от едно се боя: да не вземете някой ден, както си палите лулата, да пламнете като чаша пунш.

Поласкан, Макар шумно се разсмя:

— Шегувай се, шегувай се, момчето ми! По-добре чаша коняк, отколкото твоите гадни лекарства… А сега всички ще се чукнем, нали? Та да се знае, че вашият чичо ви е почел! Аз пет пари не давам какво говорят злите езици. Имам си жито, имам си бадеми и лозя, и земи колкото всеки порядъчен гражданин. Лете си пуша лулата под моите си черници; зиме, като пуша, заставам там, на слънце, до собствената си стена. Нали така? Никой не може да се черви от такъв чичо! Клотилд, имам сироп, ако искаш. А вие, мила моя Фелисите, знам, че обичате анасонлийката. Вкъщи има всичко, казвам ви, всичко има!

И замахна по-широко с ръка, сякаш за да обгърне цялото си имущество, благоденствието си на стар мерзавец, превърнал се в отшелник. Фелисите, която той започваше да плаши с това изброяване на своите богатства, не го изпускаше от очи, готова да го прекъсне.

— Благодаря, Макар, нищо няма да пием, бързаме… Къде е Шарл?

— Шарл ли? Добре, добре, сега!… Разбрах, таткото е дошъл да си види момчето… Това не пречи да се почерпим.

Но след като те решително отказаха, се засегна и продължи със зъл смях:

— Шарл не е тук. В лудницата е, при старата.

После отведе Максим до края на терасата и му посечи големите бели сгради, чиито вътрешни градини приличаха на дворове в затвор.

— Ето, племеннико, нали виждате онези три дървета отсреща. Е, над лявото има двор с чешма. Там, на приземния етаж, вижте, петият прозорец вдясно, е стаята на леля Дид. Момчето е там… Да, преди малко го заведох.

В случая болничната администрация правеше отстъпка. За двадесет години, откакто беше в лудницата, старата жена не бе създала никакви тревоги на гледачката. Седеше много спокойно, много кротичко, неподвижно в креслото и по цял ден гледаше право пред себе си. И понеже момчето обичаше да бъде при нея, а и тя сякаш се интересуваше от него, началството си затваряше очите за това нарушение на правилника, така че оставяха Шарл да седи понякога по два-три часа при нея и да си изрязва картинки.

Но тази нова несполука съвсем развали настроението на Фелисите. Тя се разсърди, когато Макар предложи петимата да отидат заедно да вземат момчето.

— Дума да не става! Вървете сам и се върнете веднага!… Нямаме време за губене.

Едва не трепереше от сдържан гняв. Но това, изглежда, развесели чичото и усещайки колко й е неприятен, той настоя все така захилен:

— Ами разбира се, деца, така хем ще видим леля Дид. Че тя е майка на всички ни! Каквото и да е, ние всички произлизаме от нея. Никак няма да бъде учтиво, ако не отидем да й кажем едно добър ден, щом този мой племенник е дошъл толкова отдалеч и надали я е виждал и два пъти в живота си. Аз от нея не се отричам, дявол да го вземе! То се знае, че е луда, ама такива майки, дето са надхвърлили стоте, не се срещат често, та си струва да проявим малко внимание към нея.