Емил Зола - Доктор Паскал

Настъпи мълчание. Полазила ги бе ледена тръпка. Първа Клотилд, която не бе продумала дотогава, каза развълнувано:

— Прав сте, чичо, всички ще отидем.

Дори Фелисите бе принудена да се съгласи. Качиха се на файтона, Макар седна на капрата. Максим усещаше, че му премалява, умореното му лице беше пребледняло. През краткия път той заразпитва Паскал за Шарл с привидна бащинска загриженост, която прикриваше нарастващото му безпокойство. Притеснен от властните погледи на майка си, докторът посмекчи истината. Е, господи! Момчето не било много добре със здравето и дори затова го оставяли по цели седмици у чичо Макар, на село; обаче не страдало от някакво определено заболяване. Паскал не добави, че по едно време беше намислил да му засили мозъка и мускулите с нервно вещество, но лечението се бе провалило, понеже и най-малката инжекция предизвикваше кръвоизлив, който всеки път се налагаше да спират със стегнати превръзки. Това беше следствие от отпускането на тъканите поради израждане; кървава роса избиваше по кожата, от носа потичаше кръв, и то толкова внезапно и обилно, че не смееха да оставят детето само, за да не би цялата му кръв да изтече. Накрая докторът заключи, че умът на момчето е наистина бавен, но той се надявал да се развие в среда с по-жива мозъчна дейност.

Бяха стигнали пред лудницата. Макар, който само бе слушал, каза, докато слизаше от капрата:

— Кротко е хлапето, много кротко. Пък и е толкова красиво, цяло ангелче!

Още по-блед и треперещ въпреки душната жега, Максим не зададе повече въпроси. Гледаше обширните сгради на болницата, крилата на различните здания, отделени с градини — за мъжете, за жените, за тихите луди и за буйните луди. Цареше голяма чистота, унило спокойствие, нарушавано от шум на стъпки и на ключове. Старият Макар познаваше всички пазачи. Впрочем вратите се отвориха пред доктор Паскал, който имаше разрешение да лекува някои пациенти. Тръгнаха по една галерия и се озоваха в двор: бяха стигнали. Влязоха в стая на приземния етаж, със светли тапети, мебелирана само с легло, гардероб, маса, кресло и два стола. Гледачката, която нямаше право да се отлъчва от своята болна, точно сега отсъствуваше. На масата един срещу друг седяха само двамата: лудата, като вцепенена в креслото си, и момчета, на стол, унесено в своите картинки.

— Влезте, влезте! — повтори Макар. — О, няма опасност, тя е много мила!

Прародителката Аделаид Фук, наричана от внуците си и от целия свой многоброен род с галеното име леля Дид, дори не обърна глава, когато влязоха. Още на младини страдаше от истерични смущения, които бяха нарушили психическото й равновесие. Пламенна, страстна жена, разтърсвана от кризи, тя бе стигнала така до напреднала възраст, осемдесет и три години, когато една ужасна болка, един страшен удар я бе докарал до лудост. Оттогава, от двадесет и една години, умът й бе престанал да работи, а внезапното изчерпване на силите й правеше невъзможно всяко възстановяване. Днес, вече сто и четири годишна, тя все още бе жива, като забравена, тиха луда с вкостенен мозък и това състояние можеше да трае неопределено време, без да я доведе до смърт. Все пак поради настъпилата сенилност мускулите й постепенно се бяха атрофирали, тялото й бе като стопено от възрастта, станала бе само кожа и кости до такава степен, че трябваше да я пренасят от леглото до креслото. И този пожълтял скелет, изсъхнал като вековно дърво, от което е оцеляла единствено кората, все още се държеше изправен, облегнат на гърба на креслото, а в слабото продълговато лице бяха живи само очите. Тя гледаше втренчено Шарл.

Клотилд се приближи плахо до нея.

— Лельо Дид, ние сме, дойдохме да ви видим… Не ме ли познавате? Аз съм ваша внучка, понякога идвам да ви навестя.

Но лудата сякаш не чуваше. Погледът й не се откъсваше от момчето, чиито ножици доизрязваха една картинка: пурпурен крал със златна мантия.

— Е, хайде, майко, не се втелявай. Можеш поне да ни погледнеш. Ето виж господина. Той е твой внук, нарочно е дошъл от Париж.

При този глас леля Дид най-после обърна глава. Бавно ги изгледа с пустите си светли очи, после отново се втренчи в Шарл и изпадна в съзерцание. Никой вече не проговаряше.

— След страшния удар, който преживя — най-после взе да обяснява Паскал тихо, — все е така. Изглежда, че всяко съзнание, всеки спомен са унищожени. Тя най-често мълчи; понякога започва да шепне забързано някакви неясни думи. Безпричинно се смее, плаче. Тя е като предмет, нищо не може да я засегне… И все пак не бих посмял да кажа, че мракът е пълен, че някакви спомени не се пазят нейде в дъното на съзнанието… Ах, бедната наша баба, колко ще ми е жал за нея, ако още не е стигнала до пълна забрава. За какво ли може да си мисли от двадесет и една години, ако въобще помни?