Брендон Сандерсон: Заклеващия

Някои от предводителите от армиите му смятаха, че всичко вече е приключило — че бурята е представлявала един изолиран катаклизъм. Но Далинар знаеше, че не е така. Вечната Буря щеше да се завърне скоро и да удари Шиновар, далеч на запад. След това щеше да премине през целия свят.

Никой не вярваше на предупрежденията му. Монарсите от страните като Азир и Тайлена признаваха, че от изток се е появила необикновена буря, но не смятаха, че тя ще се повтори.

Не можеха дори да предположат колко унищожително ще бъде завръщането ѝ. Когато се появи за пръв път, тя се сблъска с бурята и създаде уникално по рода си бедствие. Надяваше се, че няма да е толкова страшна, когато е само тя — но все пак си оставаше буря, която духа в грешна посока. И щеше да разбуди прислужниците-паршенди по целия свят и да ги превърне в Пустоносни.

— Какво очакваш да научиш? — попита Отеца на Бурята, когато Далинар пристъпи в пределите на града. — Това видение беше създадено, за да те отведе до ръба на скалата, където да разговаряш с Чест. Останалото е просто фон, като в картина.

— Чест е вложил тези развалини — каза Далинар, като направи жест към порутените стени пред него. — Фон или не, неговите познания за света и нашия враг със сигурност са повлияли на формата, която е придал на видението си.

Изкачи се по купчината отломки, в които се бе превърнала стената на града. Някога Колинар беше… Проклятие, Колинар все още беше великолепен град, с който можеха да се мерят малко в целия свят. Вместо да се крие в сянката на някоя скала или в някоя потулена бездна, Колинар издигаше огромните си стени високо към небето като защита срещу ветровете на бурите. Той се опълчваше на ветровете, вместо да се прекланя пред тях.

В това видение нещо все пак бе успяло да го унищожи. Далинар заобиколи висока купчина парчетии и се огледа наоколо. Опита се да си представи какво е било да се заселиш тук преди толкова много хиляди години. Отдавна, когато още не бе имало стени. Хората, които бяха основали града, трябва да са били едно наистина упорито, кораво племе.

Забеляза драскотини и улеи по камъните от срутените стени — като прорези, оставени от ноктите на някой хищник по плътта на жертвата му. Вятърните остриета бяха строшени и отблизо можеше да различи белези от нокти и по едно от тях.

— Виждал съм създания, способни да направят такова нещо — каза, клекнал до един от камъните, и прокара пръсти по грубата бразда в гранитната повърхност. — Във виденията си съзрях каменно чудовище, което се освободи от пленилия го камък. Няма трупове, но това сигурно е понеже Всемогъщия не е населил града от видението си. Искал е просто да бъде символ на предстоящото унищожение. Не е смятал, че Колинар ще рухне пред Вечната Буря, а пред Пустоносните.

— Да — отговори Отеца на Бурята. — Бурята ще бъде катастрофа, но тя няма да може дори да се сравнява с мащаба на онова, което ще последва. Можеш да потърсиш убежище от бурите, Сине на Чест. За враговете ни не се отнася същото.

Сега, когато монарсите на Рошар бяха отказали да се вслушат в предупрежденията на Далинар за приближаването на Вечната Буря, какво повече можеше да направи той? Ако се съдеше по онова, което му бяха казали, истинският Колинар бе обхванат от бунтове, а кралицата бе потънала в мълчание. Армиите на Далинар едва се бяха спасили след първия си сблъсък с Пустоносните, и дори много от собствените му Върховни принцове не се бяха присъединили към битката.

Задаваше се война. Когато пробуди Опустошението, врагът бе възпламенил отново хилядолетната вражда на древни създания с неразгадаеми подбуди и незнайни сили. Трябваше да се появят Вестителите, които да ги поведат в атака срещу Пустоносните. Сияйните рицари трябваше вече да бъдат на местата си, обучени и подготвени, готови да се изправят лице в лице с врага. Трябваше да могат да се осланят на напътствията на Всемогъщия.

Вместо това, Далинар разполагаше едва с шепа нови Сияйни, а от Вестителите нямаше и следа. Освен всичко това, Всемогъщия — сам Бог — бе мъртъв.

И все пак, от него се очакваше някак си да спаси света.

Камъните под краката му затрепериха; видението завършваше с пропадането на земята изпод него. Това бе моментът, в който Всемогъщия завършваше речта си на върха на скалата.

Една последна унищожителна вълна помете всичко като буря — метафора, създадена от Всемогъщия да олицетворява тъмнината и разрухата, които заплашваха човечеството.