Брендон Сандерсон: Заклеващия

— Нашите легенди разказват, че ти си победил. Но истината е, че загубихме. И продължаваме да губим… — изтътна Отеца на Бурята. — Време е да вървим.

— Не — възпротиви се Далинар и се изправи на върха на купчината отломки. — Остави ме.

— Но…

— Остави ме да го почувствам!

Опустошителната вълна го застигна и се стовари в него, а Далинар изкрещя, несломим. Не се беше преклонил пред бурята; нямаше да се преклони и пред това. Посрещна вълната, обърнат с лице към нея, и сред мощния вихър, който сякаш разцепи земята на две, зърна нещо.

Златиста светлина — ярка, но ужасяваща. Пред нея бе застанала тъмна фигура, облечена в черна Вълшебна броня. Фигурата имаше девет сенки, всяка от които се точеше в различна посока, а очите ѝ сияеха в наситен червен цвят.

Далинар погледна право в тези очи и усети как го побиват студени тръпки. Макар около него да бушуваше неконтролируемата стихия, която сееше унищожение и изпаряваше камъните, тези очи го плашеха повече. Видя в тях нещо ужасяващо познато.

Това бе опасност, която надхвърляше стократно дори тази на бурите.

Това бе шампионът на врага. И идваше.

Обедини ги. Бързо.

Видението изчезна изведнъж, Далинар си пое рязко дъх. Отново се озова седнал до Навани в тихата стая с каменни стени в кулата-град Уритиру. Вече нямаше нужда да го завързват по време на виденията му; бе придобил достатъчно контрол върху себе си, че да спре да извършва движенията и в действителност.

Пое си дълбоко дъх. По челото му се стичаха капки пот, сърцето му биеше лудешки. Навани каза нещо, но в момента не можеше да я чуе. Струваше му се далечна в сравнение с шума, който още бучеше в ушите му.

— Каква беше тази светлина, която видях? — прошепна той.

— Не видях никаква светлина — отговори Отеца на Бурята.

— Бе ярка, златиста, но ужасяваща — прошепна Далинар. — Окъпа всичко в горещи лъчи.

— Одий — изтътна Отеца. — Врага ни.

Божеството, което бе убило Всемогъщия. Силата, която стоеше зад Опустошенията.

— Девет сенки — прошепна Далинар и потрепери.

— Девет сенки? Несътворените. Неговите слуги. Древни духове.

Бурята да го отнесе, дано. Далинар бе чувал за тях само от легендите. Жестоки духове, които покваряваха умовете на хората.

И все пак, онези очи не го оставяха на мира. Колкото и да беше плашеща мисълта за Несътворените, той се боеше най-много от силуета с червените очи. Шампиона на Одий.

Далинар примигна и се обърна към Навани — жената, която обичаше, — която го бе хванала за ръката с лице, разкривено от тревога. В това странно място и в този още по-странен момент, тя бе нещо истинско. Нещо, за което да се хване. Красива със зряла, пищна красота, в много отношения досущ картина на съвършената воринска жена: сочни устни, светловиолетови очи, посребряваща черна коса, сплетена на съвършени плитки, извивки, подчертани от леката ѝ копринена хава. Никой не би могъл да обвини Навани, че е мършава или незабележима.

— Далинар? — заговори тя. — Далинар, какво стана? Добре ли си?

— Добре… — той си пое дълбоко дъх и започна отново. — Добре съм, Навани. И знам какво трябва да направим.

Бръчката между веждите ѝ се задълбочи.

— Какво?

— Трябва да обединя света срещу врага ни по-бързо, отколкото той ще смогне да го разруши.

Трябваше да намери начин да накара останалите монарси на света да го послушат. Трябваше да ги подготви за новата буря и за Пустоносните. Ако не това, трябваше поне да им помогне да оцелеят след тях.

Но ако успееше, нямаше да му се наложи да се изправи срещу Опустошението сам. Положението не се свеждаше до една нация, изправена срещу Пустоносните. Кралствата на целия свят трябваше да се присъединят към него и трябваше да открие Сияйните рицари сред поданиците им.

Да ги обедини.

— Далинар — каза тя, — намирам това за достойна цел… но, Бурите да го отнесат, какво ще стане с нас? Планините са същинска пустош — с какво ще изхранваме армиите си?

— Превръщателите…

— … рано или късно ще останат без скъпоценни камъни — довърши Навани вместо него. — А и те могат да създават само неща от първа необходимост. Далинар, умираме от студ, разединени и сломени сме. Военното ни командване е в хаос и…

— Успокой се, Навани — каза Далинар, изправи се и ѝ помогна да стане. — Зная това. И все пак трябва да се бием.

Тя го прегърна. Той я притисна към себе си и усети топлината ѝ, уханието на парфюма ѝ. Предпочиташе миризмите, в които се долавяха по-малко цветя от онези, които използваха повечето жени — в този се преплитаха нотки на подправки, които му напомняха на аромата на току-що отсечено дърво.