Брендон Сандерсон: Заклеващия

— Поробените ни парши някога бяха като вас. След това, обаче, им отнехме способността да променят формата си. Постигнахме го, като пленихме духче. Едно древно духче от ключово значение — отвърна той и я погледна. В зелените му очи грееха пламъчета. — Вече съм ставал свидетел как този процес може да бъде задействан в обратна посока. Нова буря, която да накара скритите Вестители да се покажат. Нова война.

— Безумие — отговори тя и стана на крака. — Боговете ни се опитаха да ви унищожат.

— Древните думи трябва да бъдат произнесени отново.

— Не можете…

Гласът ѝ заглъхна, когато забеляза за първи път картата, разгърната върху близката маса. Беше голяма и изобразяваше земи, обрамчени от океани — а уменията, които бяха вложени в изготвянето ѝ, караха собствените ѝ опити да изглеждат жалки.

Тя се изправи и пристъпи към масата, зяпнала, а в ума ѝ отекваше ритъмът на възхищението. „Това е просто великолепно.“ Дори масивните полилеи и скулптурите по стените не можеха да се сравняват с картата. Тя представляваше съчетание на знание и красота, споени в едно.

— Мислех, че ще се зарадваш да разбереш, че сме ваши съюзници в стремежа да възродим боговете ви — каза Гавилар, а тя почти долови мелодията на укора в монотонната му реч. — Твърдиш, че се боите от тях, но защо да се боите от онова, което ви е дало живот? Народът ми трябва да бъде обединен, а аз се нуждая от империя, която няма да потъне в разпри, когато си отида.

— Значи целта ви е война ?

— Целта ми е да сложа край на нещо, което така и не довършихме. Моите хора са били Сияйни някога, а вашата култура, на паршите, е процъфтявала. Кому е от полза този мрачен, сив свят, в който моят народ е разкъсван от непрекъснати междуособици, без пътеводна светлина, която да го изведе в бъдещето, а твоят народ наподобява стадо ходещи трупове?

Тя върна погледа си към картата.

— Къде… къде се намират Пустите равнини? В този район ли?

— Жестът ти обхваща цял Натанатан, Ешонаи! Пустите равнини са тук — каза той и посочи едно място, не много по-голямо от нокътя на палеца му, въпреки факта, че картата беше колкото цялата маса.

Това постави нещата в нова, ужасяваща перспектива. Това ли беше светът? Тя бе смятала, че с пътуването си до Колинар са прекосили почти целите земи до океана. Как не ѝ бяха показали това по-рано!

Усети как краката ѝ поддават под нея и запя мелодията на скръбта. Отпусна се пак на стола, неспособна да остане права.

„Толкова огромен.“

Гавилар извади нещо от джоба си. Сфера? Бе тъмна, но едновременно с това някак си сияеше. Сякаш… около нея се простираше черна аура; фантомна светлина, която не беше светлина. С едва забележими виолетови оттенъци. Сякаш засмукваше светлината около себе си.

Той остави сферата на масата пред нея.

— Занеси я на Петимата и им предай онова, което току-що ти обясних. Призови ги да си припомнят какво е представлявал народът ви някога. Събудете се , Ешонаи.

Той я потупа по рамото, после излезе от стаята. Тя остана втренчена в страховитата светлина. Позна какво представлява от песните, които бе слушала. Формите на мощта бяха свързани с тъмната светлина — светлината на краля на боговете.

Тя грабна сферата от масата и се втурна навън на бегом.

След като подредиха барабаните, Ешонаи настоя да се присъедини към тях. Това щеше да ѝ помогне да разсее безпокойството си. Свиреше в такт с мелодията в главата си, като удряше, колкото сила има, и се опитваше с всеки следващ такт да отпъди по-далеч нещата, които кралят ѝ беше казал.

И нещата, които току-що беше направила.

Петимата седяха на височайшата маса, а остатъците от последното блюдо на пиршеството си стояха пред тях, недоядени.

„Смята да върне боговете ни“, бе казала тя на Петимата.

Затвори очи. Съсредоточи се върху такта.

„Може да го направи. Знае толкова много.“

Яростният ритъм пулсираше в самата ѝ душа.

„Трябва да направим нещо.“

Робът на Клейд беше убиец. Клейд твърдеше, че някакъв глас — който следвал ритмите — го е отвел при този мъж, и че когато го притиснал, той признал с какво се е занимавал. Явно и Венли бе присъствала, макар че Ешонаи не бе виждала сестра си от доста по-рано на същия ден.

След оживено обсъждане на въпроса, Петимата се бяха съгласили, че новината е знак за това какво трябва да предприемат. Много отдавна, слушачите бяха събрали куража да приемат димна форма, за да избягат от боговете си. Бяха търсили свободата, независимо от нейната цена.