Брендон Сандерсон: Заклеващия

Независимо от това, така или иначе скоро щяха да я очакват на празненството на краля; тя беше един от слушачите, които бяха усвоили монотонния човешки език най-добре. Удаваше ѝ се естествено, което беше предимство — така си беше спечелила мястото в това пътешествие, — но и проблем. Способността ѝ да говори човешки език я правеше важна, а на важните не можеше да се позволи да изчезват, за да проучват далечни страни.

Излезе от товарния отсек и пое нагоре по стълбището към същинския дворец, като се опитваше да погълне с поглед изкусните украси, изяществото, същинското чудо , което представляваше тази сграда. Красива и ужасна. Хора, които други купуваха и продаваха, поддържаха всичко чисто, но това ли беше предпоставката, която даваше на човеците възможността да създават такива велики произведения като издълбаните в колоните статуи или шарките, с които беше инкрустиран мраморният под?

Подминаваше войници, облекли металните си черупки. Самата Ешонаи не носеше броня в момента; бе приела своята работна, а не бойна форма, тъй като харесваше лекотата ѝ.

Човеците нямаха избор. Не бяха загубили останалите си форми, както тя бе предположила в първия момент; те имаха само една . Винаги съчетали любовната, работната и бойната си форма в едно. Чувствата им си личаха по изражението на лицата им много повече, отколкото у слушачите. О, сънародниците на Ешонаи наистина се усмихваха, смееха се, плачеха. Но не като тези алети.

Долното ниво на двореца се състоеше от множество коридори и галерии, осветени от блещукащата светлина на внимателно обработени скъпоценни камъни. Високо над главата ѝ висяха полилеи — счупени слънца, които хвърляха лъчите си навсякъде. Може би простият изглед на човешките тела — обикновената кожа, оцветена в различни оттенъци на бежовото — бе поредната причина, поради която те се стремяха да украсяват всичко — от дрехите си до колоните, покрай които вървеше в момента.

„Бихме ли могли да създадем нещо подобно?“, запита се тя, като пееше възхитено. „Ако успеехме да приемем форма, подходяща за създаване на изкуство?“

Горните етажи на двореца приличаха на тунели. Тесни каменни коридори, зали като бункери, издълбани направо в някой планински склон. Ешонаи продължи да върви към банкетната зала, за да провери дали нямат нужда от нея, но току спираше, за да надзърта в стаите. Бяха ѝ казали, че може да обикаля свободно, ако пожелае — че дворецът е на нейно разположение, като се изключат онези негови помещения, пред които пазеха стражи.

Подмина една стая с картини на всяка стена, после — една с легло и други мебели. Зад следващата врата имаше закрит нужник с течаща вода — чудесия, която тя още не разбираше.

Хвърли бърз поглед в поне десетина стаи. Стига да пристигнеше на кралското празненство навреме за музиката, Клейд и останалите от Петимата нямаше да се оплачат от нея. Също като останалите, и те вече бяха свикнали с привичките ѝ. Вечно имаше навик да се отнася нанякъде, да надзърта и ровичка къде ли не…

А нима това беше кралят?

Ешонаи застина пред поредната открехната врата, зад която се откриваше пищно обзаведена стая с дебел червен килим и лавици книги, които опасваха всички стени. Толкова много знания просто си стояха тук, небрежно изоставени от всички. И нещо още по-изумително — самият крал Гавилар се бе изправил и сочеше към нещо на масата, заобиколен от още петима души: двама офицера, две жени в дълги рокли и един старец с роба.

Защо Гавилар не беше на пиршеството? Защо пред вратата не пазеха стражи? Ешонаи запя мелодията на безпокойството и се отдръпна от вратата, но не навреме — една от жените побутна крал Гавилар по ръката и посочи към нея. Ешонаи затвори вратата. Ритъмът на безпокойството отекваше като ударите на чук в главата ѝ.

Миг по-късно, от помещението пристъпи един висок мъж в униформа.

— Кралят желае да разговаря с теб, паршенди.

Тя си придаде объркано изражение.

— Сър? Думи?

— Не се преструвай, че не разбираш — каза войникът. — Ти си една от преводачките. Влез. Не си направила нищо лошо.

Тя го последва в стаята. Продължаваше да трепери и да си тананика тревожно.

— Благодаря, Меридас — каза Гавилар. — Оставете ни насаме за момент, ако обичате.

Всички останали напуснаха помещението един по един, като оставиха Ешонаи да пее мелодията на успокоението сама пред вратата, и то — високо, макар че човеците нямаше да разберат какво означава.